Разкажи ми, Мери

Срещнахме се с една чаровна и интересна дама, любима жена и майка. Разговорите с нея винаги са удоволствие, защото тя е откровена и неподправена – не изневери на себе си и в следващите редове. Представяме ви Мариана Станчева или иначе казано Мери, прекрасната съпруга на Део.

ЗА НАЧАЛОТО НА ЛЮБОВТА...

Началото на любовта се случи много по-късно, особено моментът в който разбрах, че искам именно той да бъде баща на моите деца. Срещ- нахме се през 2013 година на моето работно място. Той имаше участие и по-късно вечерта ме покани да се снимам във видеоклипа „Дай газ“, който направиха съвместно с Лео. Приех, имах нужда да се откъсна за малко от Варна. Не съжалявам, защото това пътуване промени живота ми. След заснемането на клипа и първата целувка, която си разменихме на 13-то число, петък, Део беше много настоятелен и искаше всичко да се случи веднага. Няма да изпадам в подробности, бързо заживяхме заедно и чак три месеца след това бях влюбена и вече го гледах с „други очи“. Дотогава връзката ни бе просто уговорка да пробваме, без излишни планове. Така се бяхме разбрали. Моментът, в който разбрах, че искам той да е баща на деца ми, дойде година по-късно. Опознах Део и видях добротата и искреността в него. Той не обича да си усложнява живота. Предпочита всичко да е ясно, да няма излишно напре- жение. Често ми е казвал: „Ако има нещо, просто ми го кажи, не ми се занимава с глупости“. Това ми хареса, защото най-голямата мъка за човека е да живее в лъжа. В един момент окончателно се оплиташ в лъжите и самият ти ставаш едно голямо недоразумение, от което страдат най-близките. Това, което ни задържа заедно е, че не си спестяваме нищо, откровени сме докрай и живеем като възрастни хора. На мен така или иначе ми се наложи да порасна бързо. Животът ни събра в правилния момент, за да се спасим един друг – бяхме тръгнали към пропастта. Началото на любовта се оказа и началото на нов живот за нас.

Предизвикателствата – загубата на бременност и емоционалната страна
Загубата на бебе е нещо ужасно. На мен ми се случи два пъти – от неяснота и незнание за про- блема, който имах – тромбофилия. Тя всъщност се оказва често срещано явление при жените. Напоследък още повече започнах да се интересувам от репродуктивни проблеми – картината не е никак добра. Вече е все по-трудно да забременееш и няма значение дали си на 22 или 42. Това не е хубаво, но животът който водим и начинът, по който се храним, води до тъжни резултати. Основният ми съвет към всички е да ходят редовно на прегледи и да следят здравето си, защото моментът, в който решат да имат деца, може да се окаже закъснял. И другото нещо, за което докторите може да ме критикуват: не чакайте 4 аборта, за да си направите ДНК изследване за тромбофилия (чак тогава се препоръчва този тест). Аз го направих след втория аборт и то защото гинеколожката ми спомена, че има такава възможност. Още по-добре е да се изследвате преди опитите за бебе! Няма лошо да „отменете“ едно нещо, така или иначе тромбофилията може да бъде опасна и без да сте бременна и е хубаво да сте информирани за здравословното ви състояние. Вяра, постоянство, редовни прегледи и здравословен начин на живот. Всичко останало е божа работа!

Между двете деца и професионалното развитие – къде е балансът, как се справяш?
Ах, хубав въпрос... Не се справям! Всички знаем колко трудно се поддържа дом (а при нас има и градина!), да готвиш всеки ден за ТРИ момчета? Сама не зная как намирам начин да правя това, което обичам. Но не бих могла да се справя без помощта на моя съпруг. Това, че сега – покрай карантината, децата не ходят на детска градина, ме затруднява доста, понякога се налага да оставя някои задачи на по-заден план. Но се изисква жертва. Благодарна съм, че децата ми проявя- ват разбиране, а най-вече за това, че мъжът ми от време на време поема поста изцяло и прави така, че малките да не забелязват липсата ми. Понякога се чудя защо си го причинявам, но когато видя крайния резултат, се чувствам много добре. Освен сайта „Лицата на града”, който развиваме с моята приятелка Цветана Бонева, отскоро се занимавам и с личен подкаст, посветен на женското репродуктивно здраве. „Разкажи ми... с Мери” е направен с цел да запознаваме жените с разнообразни проблеми, свързани с бременността и раждането. Също така на достъпно равнище засягаме и теми за детското здраве, развитието, възпитанието и отглеждането на децата. Желанието ми е това пространство да стане място, на което всяка жена да може да намери съвет и подкрепа, да почувства, че не е сама и че много други жени се сблъскват с даден проблем, но успяват да се справят. Вярвам, че ще успея да развия подкаста – имам много идеи (част от тях идват от моите зрителки) и срещам подкрепата на специалисти от най-различни области на медицината, педагогиката и т.н.

Кърменето – радост и тревога

Кърменето е отговорен етап от живота на една майка. Не всяка би изтърпяла първи-
те две седмици след раждането, в които имаш чувството, че някой се опитва да ти откъсне зърната. Съжалявам, че съм толкова директна, но си беше точно така. Всяко първо засмукване беше съпроводено със сълзи от моя страна. Първото ми дете – Борислав – беше изключително само на майчино мляко до шестия месец и заради пюретата, които той много хареса, всичко приключи на една годишна възраст. Доволна съм, защото мисля, че той си взе каквото му трябваше

и накрая сам си се отказа. Единствената пречка, появила се в началото, беше, че за малко не получих мастит. Консултирах се с една приятелка, тя ми помогна със съвети и всичко се оправи. С Теодор, втората ми ро- жба, кърменето приключи през седмия месец. За съжаление, не по негово желание. Бях качила много килограми и едва се движех. Стигнах до 93 кг и трябваше да пия лекарства, за да успея да регулирам инсулина в организма си. След разговор с лекуващия лекар прецених, че мъча организма си. Самата аз се чувствах изтощена от всичко, затова взех нелекото решение да спра да кърмя. Постепенно, към осмия месец, Теди мина на адаптирано мляко, а сега вече си хапва всичко и е едно здраво, силно, пъргаво момче, което през февруари навърши две годинки. Като цяло съм доволна, че дадох на децата си всичко, което можех и което зависеше от мен.

КОГАТО ЧУДЕСНАТА ФИЗИЧЕСКА ФОРМА Е ФАКТ
	Ооо, има още какво да се иска! Както споменах, бях станала 93 кг, сега съм 73 кг. При мен нещата се случват много трудно, заради инсулиновата резистентност и заради това, че обичам да си похапвам. Нещото, което успявам да правя през последните месеци, е стриктно да контролирам себе си и да не ям от всичко, което приготвям за моите момчета. Често правя неща, които обичам, но не си позволя- вам да ги опитам. Изисква се голяма воля и трябва да си призная, че първоначално не я притежавах – в момента сякаш се преоткривам. Разковничето е, че започнах да се храня по 5 пъти на ден, с по-малки количества. Имам само едно основно хранене. Въглехидратите се изключват на 90%. Ежедневно пия по 3 литра вода тренирам по 30–40 мин. Когато фитнес залите бяха отворени, заедно с треньора ми (три пъти седмично) вкарвахме в действие любимите ми кръгови тренировки по 90 мин. Изискава се много упоритост, но няма друг начин. За мен е важно да се чувствам добре, да мога да тичам с децата. Мечтая и да сложа любимите си дънки, които засега не мога да закопчая.

Време за приятелки и приказки по женски
Вярвам в това и мен лично срещите с приятелки ме зареждат страхотно. С майчинството животът ни не приключва и трябва да имаме лично време. Преминах през дълъг период (над три месеца), в който не виждах приятелките си от София. Някои от близките ми приятелки живеят в други градове и държави, достъпът до тях е ограничен. Тъгувам за тях. Но все някак намираме начин да се справим с ограниченията. Правим си онлайн видео разговори, всеки ден си пишем в общата ни група и си мечтаем за момента, в който ще се съберем отново всички заедно. Една чаша вино и 60 минути смях по женски вършат чудеса! Не ме е срам да искам това време за себе си, защото смятам, че го заслужавам и че всяка една жена на планетата има нужда от доза веселба и хумор по женски. Знаете за какво говоря!

За възпитанието и децата

Опитваме се да бъдем добри родители. В интерес на истината не знам дали винаги сме на прав път. Никой родител не се ражда научен да бъде такъв. Учим се всеки ден и се опитваме да дадем най-доброто от себе си. Личният пример е важен. Да спортуваме, да се храним здравословно, доколкото е възможно, не сме привърженици на крайностите. Да опазваме природата, да се грижим за животните. Искаме да възпитаме хора, които да ценят малките неща от живота, да знаят какво означава да си джентълмен, да се грижат един за друг, да помагат на другите, най-вече да бъдат отговорни и да правят това, което самите те обичат. Всичко, което зависи от нас ще се случи, останалото е в техни ръце. Не сме от свръхамбициозните родители. Всеки родител има свои разбирания за отглеждането и възпитанието на детето си, но е добре да се съобразява и с желанията, възможностите и талантите на малкия човек.

След 25 години...

Надявам се да сме здрави и удовлетворени от това, което правим. Да сме тук, на тази земя, и да се радваме на пораснали деца, които да са изградени личности, пълноценни и щастливи хора.