Да се вкопчиш в Живота от първия ти миг в коремчето на мама. Мирена Керезова разказва

Комуникационен експерт по професия и драма мама по обстоятелства, така определя себе си Мирена Керезова. Вероятно много от вас знаят коя е тя – вдъхновение и пример, мотивация и създател на усмивки. Мирена споделя в социалните мрежи и блога си ежедневието на една майка без филтър - с трудностите, разхвърляния хол и провалените очаквания. Затова и много жени ѝ се доверяват и намират в нейното съдържание огледало на реалността.

Доскоро Мирена е майка единствено на малката Алина, само преди месец обаче това се променя, защото в семейството им, малко по-рано и малко по-малък, отколкото е редно, се ражда Александър.

9 месеца препоръчва

ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЛЮЛКА TRIUMPH на CANGAROO

Днес Мирена е усмихната, сияеща, обичаща. Има до себе си чудесен съпруг, а децата ѝ – децата ѝ носят щастие, настроение и не малко драми. За пътя до тях, за изпитанията, силата и положителната развръзка, ни разказва сега Мирена.

Трудно е да се опиша в няколко думи, защото смятам, че всички хора са по своему вселени. Но ако все пак трябва да опитам, бих казала: търсеща, намираща и даряваща. В тези три думички може би се събира ежедневието ми във всичките си форми и посоки.

Тези думи бяха много вълнуващи, но тогава не не осъзнавах какво значат или по-точно не значат. Те бяха отправени към мен от гинеколог, след като видяхме положителен тест за бременност. Радостта ни, разбира се, беше голяма, но две седмици по-късно се наложи да направя аборт, защото плодът беше спрял да се развива.

От призмата на изминалите 5 години и двете деца у дома сега това не ми изглежда особено страшно, но тогава беше наистина травмиращо и само жените, които са го преживели, могат да го разберат. Ако има положителна страна на случая, това е, че беше все още в ранна седмица, както и фактът, че все пак мога да забременея, въпреки поликистозата, която имам.

Поликистозните яйчници при мен никога не са били в най-сериозната степен, защото винаги съм имала цикъл (да, никога не е бил по график, но сравнително редовен). След като забременях през 2017 г. бях още по-спокойна. Не съм се лекувала особено, като изключим кратък курс противозачатъчни и фолиева киселина под различни форми. Но двете чертички така и не идваха дълго време след аборта.

В началото на 2020 г. обаче отидох на ендокринолог, защото се съмнявах, че захарта ми е висока. И всъщност се оказа, че имам доста изразена инсулинова резистентност и съм в преддиабетно състояние. По-подробно как разбрах, че имам такъв проблем може да видите в блога ми.

Тогава ми изписаха лечение за нея, а аз попитах доктора дали би имало проблем, ако забременя. Неговите думи бяха: “С тези изследвания нямаш шанс да забременееш!”. Тогава проучих подробно въпроса и разбрах за връзката между инсулина и поликистозата (това не е задължително за всички жени с едно от двете състояния). Думите на доктора толкова ме мотивираха, че свалих 16 кг и изследванията ми станаха перфектни за по-малко от 4 месеца.

И резултатът не закъсня - месец по-късно бях бременна с Алина.

Бременността ми с Али протече нормално и без много проблеми, особено от днешната ми гледна точка. Тя съвпадна с ковид ситуацията и голяма част от нея прекарах хоум офис, а в края и в болничен, след кратък престой в болницата. Имах наистина много време да се подготвя, да пиша дневник на бременността, да направя стаята на Али, да чета, да изгледам всички училища за родители на света :)

ГЕНЕТИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПО ВРЕМЕ НА БРЕМЕННОСТ – ЗАЩО

Макар да видяхме положителния тест и докторът да твърдеше, че всичко е наред, ние все още не смеехме да се радваме много. Имахме нужда да се уверим, че наистина е така. Това се дължеше на страха ни от 2017 г. Затова и решихме да направим повече изследвания. Тогава проучих какво предлага съвременната медицина за пренаталната диагностика. Освен стандартното проследяване и феталните морфологии, решихме да направим неинвазивни генетични изследвания Prenatest за синдромите на Даун, Едуардс, Патау и най-честите дефекти свързани с половите хромозоми (синдроми на Търнър, Клайнфелтер, Тризомия X и Тризомия XYY).

След като получихме резултата, наистина ни олекна и не мислехме за възможните проблеми до края на бременността.

Направихме същото изследване и по време на втората ми бременност. Този път добавихме и теста Джийн Сейф, който проследява за проблеми в 40 гена. Решихме да разширим изследването, заради проблемите в началото на бременността.

Защо взехме тези решения и как ни повлияха те съм разказала подробно в дъъълга статия.

Може би не съм класическата майка, която ще опише акта на раждането като магия и т.н. И може би това се дължи на факта, че Али се роди със секцио, което доста променя нещата. Но за мен най-специалният момент дойде на следващия ден, когато си я взех. Онези първи минути, в които се чудиш как да вземеш от легълцето това малко бебе, мигът, в който го прегръщаш и целуваш и сте само двамата на света. Тогава според мен идва магията!

И не им вярвайте в родилното, че само спинкат и папкат… Правят се! Като си ги приберете вкъщи и започват да се разкриват.

Али категорично беше много далеч от бебе еднорог. От първия ден в нас започнаха коликите, будуването ѝ часове наред, нищо, че било нетипично за новородено, и разнасянето на ръце постоянно. Това няма как да не доведе до неимоверно изтощение и обсебване на майката.

В този период определено бях загърбила себе си или поне полагах грижи за мен, колкото да оцелея - например да ям (къпането е лукс). Това изобщо не е полезно нито за родителите, нито за детето, защото ние трябва да сме адекватни, отпочинали и щастливи хора, за да отгледаме добре децата си. Знам, че за много родители е изключително трудно. Аз още се уча как да си давам нужното.

Но пък след като минаха първите месеци адаптация, открих забавната страна на нещата и започнах да се надсмивам над себе си и на всички моменти с бебето - съветите на непознатите хора, хилядите неща, които трябва и не трябва да правиш, методите за развитие, осъждането от другите майки и т.н. И така започнах да споделям повече ежедневието си като майка в социалните мрежи, защото много ми се прииска (а вярвам и на много други) да виждам и жени в моите безумни ситуации, отчаяние и трудности, а не перфектни семейства, с послушни деца и красиви домове, подредени като по филмите.

Това с времето, както споменах по-горе, още не го владея съвсем. До преди 3-4 месеца нямахме външна помощ от никого в отглеждането на Али. Не сме имали на кого да я оставим, за да излезем или нещо подобно. Нашето време беше вечер, след като заспи тя. Затова и държим децата да си лягат рано. :)

В края на бременността ми с Александър обаче вече стана задължително да се възползваме от помощ и майка ми дойде при нас в София, което наистина ни облекчава много и сме ѝ благодарни. Тогава за пръв път започнахме през уикенда да излизаме за по час-два сами на разходка само двамата.

Когато разбрахме, че съм бременна с второто ни дете, бяхме малко изненадани, че стана толкова лесно, защото очаквахме Алина 3 години. Истината е, че бях притеснена (и все още съм) как ще се оправя с дива кака и новородено, но бях и много щастлива и изпълнена с очакване.

При мен никога нещата не се случват без драми и цялата бременност с Александър беше такава. Ще разкажа подробно тази история, защото десетки жени ми писаха в Instagram с въпроси по темата и споделяне на подобни притеснения и вярвам, че би било полезно.

Още няколко дни след теста получих обилен кръвоизлив, който в последствие разбрах, че се дължи на отлепяне на плодния сак. До 13-та седмица нямахме никаква сигурност дали ще се задържи. В края на бременността д-р Джеров, който се грижи за нас, ми каза, че в кариерата си има само още два случая с толкова голямо отлепяне, които са се задържали.

Но, за съжаление, тази драма беше само началото. Около 5-ти месец ми откриха гестационен диабет, който имах и с Алина, но с нея беше в края на бременността. След това започнах да получавам болки и контракции. Изследвах се за тромбофилия и открихме, че от 4-те гена, отговарящи за нея, имам два - този, който показва, че трудно разграждам тромби, а не че съм склонна да ги образувам. До тук добре - нищо страшно за мен, дори не се бях притеснила особено. Спазвах диета, приемах огромна доза магнезий, аспирин и се опитвах да не вдигам Алина.

И в 28-ма седмица на феталната морфология видяха ретардация на плода и намалени околоплодни води. Това сложи началото на нова вълна притеснения и ежеседмични прегледи, за да се следи дали расте плода. В подобни ситуации много жени ги приемат за дълго в болницата, но аз категорично отказвах, най-вече заради Алина и това, че ѝ предстоеше тръгване на ясла.

В 31-ва седмица докторите ми решиха да ми поставят кортикостероид за развитие на дробовете на бебето, за да са спокойни, че ако се наложи да го извадят рано, ще може да диша.

После се разболях и от ковид, но това почти го бях забравила. :) И точно след като оздравях - в 35-та седмица отидох отново на преглед. Данните на ехографа не се харесаха никак на доктора, защото за последните две седмици плодът беше качил много малко. И думите му към мен бяха: “Не мога да си позволя да чакам повече, искам да спя спокойно. Минахме през толкова неща, не може накрая да си позволим да го изпуснем.” И така на другия ден бях в болницата за планово секцио.

По време на операцията през цялото време се притеснявах колко килограма ще се роди, защото доктора го измери на ехографа 2074 гр. и знаете - това може да е +- 300 грама. Само се молих да не е минус. И ето, че малкият Александър се роди точно 2070 гр. И аз малко си отдъхнах, защото все пак е над 2 кг, което означаваше, че ако всичко друго е наред, ще чакаме само да качи малко и ще си тръгнем.

На следващия ден отидох в интензивното отделение да го видя за пръв път след операцията. До този момент не си давах сметка, че 2 кг и 45 см са си с цял килограм и 5 см по-малко, отколкото беше Алина при раждането и тази разлика… ще ме стресне. Ако кажа, че съм била много силна и не ми е повлияла гледката на малкото ми дете със сонда за хранене, абокати и кабели, ще излъжа. Но той наистина от първия си миг в корема ми се е вкопчил в живота и се справи с всичко много бързо - на втория ден ядеше от шише, на третия му махнаха сондата и на петия ден вече беше при мен в стаята.

Прекарахме в болницата още 9 дни, които в началото бяха малко страшни за мен. Чудех се постоянно как да го накарам да изяде повече от 5 мл мляко. За щастие, една от акушерките в “Майчин дом” ме научи как да го храня и да го накарам механично да преглъща, което в първите дни беше много важно за растежа му.

И така - тези дни колкото ми беше тъжно, че сме далеч от вкъщи, толкова и се наслаждавах на може би единственото ни време само двамата. И като се прибрахме при тати и кака Али вече започна истинската радост, но и тотална лудница. :)

Александър вече е на 1 месец и всеки ден расте и става все по-силен и по-голям.

ЖИВОТЪТ УТРЕ – БЪДЕЩИ ПЛАНОВЕ, ПРОФЕСИОНАЛНИ АНГАЖИМЕНТИ, ОЩЕ ДЕЦА

Напоследък се научих да не правя прекалено много планове, защото всичко се променя за секунди, което още повече ме напряга. Извън децата, в момента съм се концентрирала върху новия блог и някои други интересни неща около личния ми бранд, които предстоят, но ще запазя в тайна. Планирам и някои много любопитни партньорства, които ме мотивират и вдъхновяват. В личен план също ни предстои нещо голямо, за което се надявам скоро да мога да разкажа.

А за деца… Мислим да изчакаме малко повече този път и тогава да решим дали имаме сили за още. :)