Може би си спомняте, че наскоро по новините съобщиха, че препарат, необходим на бременни жени с тромбофилия, е изчерпан от търговската мрежа. Благодарение на една дама, бъдеща майка, медиите обърнаха толкова внимание на сложната ситуация – момичето написа пост във Фейсбук, изключително емоционален – гневен, но и същевременно изпълнен с чувство на безсилие.

Да, когато търсиш инжекциите, от които зависи бъдещето на нероденото ти дете, а тях ги няма никъде, какво друго ти остава освен да се оставиш в ръцете на Бог и добри хора, желаещи да ти помогнат?!

За щастие, държавата взе мерки и сега не би трябвало да има проблем с медикамента. Мила редакция, аз пиша то списание „9 месеца“, защото искам да излея всички чувства, които ние – жените с тромбофилия, преживели няколко аборта, изпитваме на финала.

На края на историята – тогава, когато държим детето си в ръце, гледаме го и си казваме „Изминах дълъг път, заслужаваше си, благодаря ти, Господи!“.

Не бих казала, че забременях лесно – първа бременност, желана и чакана. Загубих бебето, не мога да опиша бурята в душата ми в онзи момент.

Лекарите не ми дадоха обяснение, просто заявиха, че често се случва. Да си част от подобна статистика не е приятно, да знаеш, че има и много други като теб, не прави болката по-малка. Забременях за втори път и бях сигурна, че всичко ще бъде наред. Изненада – втори аборт, последва трети и… аз започнах да чете по форуми за майки и бременни. Нещо, което преди намирах за смешно. Сега разбрах кога хората стигат дотам.

Намерих отговор на доста от въпросите, които ме тормозеха, открих и имена на специалисти в областта на рисковата бременност.

Направих хиляди изследвания преди отново да видя двете чертички на теста за бременност. Питам се – защо има толкова малко лекари, които обръщат внимание на спонтанните аборти и търсят причината за тях?

И преди бременността, и през 9-те месеца – бях на инжекции. Рискът беше още по-голям - чаках близнаци! Имах синини, сърбеж и бучки по тялото си, но знаех каква е моята крайна цел. Радвах се, че я доближавам. Никой не ме разбираше, само моите близки хора, приятелките ми имаха леки бременности, бързо постигнати и някак с тях не можехме да говорим на „един език“.

Всяко боцкане ми даваше усещането, че остава още малко да сбъдне най-голямото ми желание и бебето е добре.

Родих със секцио, прегърнах своите рожби и плаках, но този път от щастие! Семейството ни е пълно, цяло, завършено. Хиляди игли, надежди и една Любов, умножена по 2.

Photo: Pineterst

ПРОЧЕТИ ОЩЕ