Разказ за майчинството между две държави

Днес ви срещаме с една симпатична майка, която изпита радостите на родителството, в по-голямата им част, между София и Истанбул. Тя се казва Диляна Топалова и е на 34 години, свежа и много позитивна личност.

През последните три години от живота си Диди често прекарва време в града на вековните култури, като не спира да се връща отново и отново у дома, в София, където свива гнездо още през студентските си години и така вече цели 15. Разговорът с нея е в поска как една жена се справя с промяната след появата на бебето, особено в чужда страна, как побеждава страховете, има ли тревоги и доколко ролята на бащата е решаваща, за да бъде и майката удовлетворена.

9 месеца препоръчва

PrimLife Ferro Energy

Работя като старши оператор в спортна компания за онлайн залагания. Лично аз не залагам, но си харесвам работата и колегите. В момента съм в края на майчинството си, защото преди почти две години се появи прекрасната ми усмихната дъщеря Рая.

От малка се занимавам с какви ли не хобита – пяла съм 8 години в детска вокална група като ученичка в Кърджали. В София ходех на латино танци около 5 години, после тренирах други спортове, пробвала съм и балет за възрастни и накрая се спрях на фитнеса, който винаги доста ме е разтоварвал. Или с други думи – обожавам да пея, танцувам и спортувам. Но през годините в София съм се занимавала и с други неща. Бях на курс по шиене, научих се да шия, купих си шевна машина и куп платове, после се научих и да плета сама. На тавана имаме внушително количество материали, достатъчни за цяло ателие за шиене и плетене, ха-ха.

Мисля, че преди около 4—5 години започна страстта ми към козметиката и по специално декоративната, оттогава не съм сменяла хобито си. Май вече намерих истинската си страст. Та, в свободното си време обичам да спортувам и да снимам грим-визии или продукти за страничката си в Инстаграм.

Обичам и да чета книги, но с тях съм по-бавна, защото просто имам само 24 часа да съм майка, любима и да намирам време за моите си интереси. Не е лесно, но не е непостижимо и смятам, че засега съм открила баланса. Ще видим как ще е занапред, когато се върна на работа, а след време решим да направим братче или сестриче на Рая... Примерно, хи-хи.

Да бъдеш майка между Турция и България е трудно приключение

В Истанбул ми беше много трудно да излизам на разходка с количката, докато Рая беше малко бебе и съответно количката е един голям танк, опитващ се да катери баири, да изкачва много високи тротоари и когато вече е на тротоара да се опитва да заобиколи огромно дърво, някак си посадено и пораснало по средата на иначе не много широкия, но висок тротоар. Да не говорим за трафика и за огромните разстояния. Нашият дома там е н в бизнес квартал и има само една градинка, на която прекарах месеци от живота си и този на Рая. Истанбул, разбира се, разполага и със страхотни паркове, но до тях се стига или с такси, или с градски транспорт, което аз сама с детето не посмях да направя.

Впоследствие си намерих местата за мен и нея, но не беше лесно. Помня първия път, когато, тук – в София, излязох да бутам количката в Борисовата градина, изпитах такова спокойствие и блаженство. Чувах птички и природа, а не клаксони и трафик. Та, ако говорим за инфраструктура, смятам, че да си гледаш детето в България и нека все пак уточня, в София, където живея, е в пъти по-лесно, поне за мен. Нали знаете – винаги ще се намерят майки, които няма да харесат думите ми, но когато за сравнение имаш живот в България и не просто голям град в чужбина, а мегаполис на два континента, някак си имаш представа, какво говориш, затова категорично стоя зад всяка своя дума.

И веднага ми хрумва едно друго сравнение, за т.нар. mom shaming. Тук, в България, си го има това да си сравняваме децата -- уж без задни мисли, а после „моето вече говори, моето вече ходи, моето няма биберон, яде с лъжица и вилица от 10-месечно, а от 9-месечно сяда и си върши работата на гърнето, а твоето?“…

Сякаш целта ни като майки е да се докажем коя по-бързо ще си научи детето на еди-какво си и да го изтъкнем, а самата подкрепа е малко мистериозна, иначе много обичам заучената фраза „не си сама“... Та, в Турция забелязах, как това го няма и не защото не разбирам особено турски, разбирам малко, просто им е в културата всеки да си гледа детето без да съди кой, какво, как.

Помагат си, радват се супермного на децата по площадките, даже прекалено много. Това ми беше странно преди, но после свикнах. Децата там са като котките, всички много обичат котки и деца и го показват с всякакви жестове. Идва някой случаен минувач и ти погалва детето или казва, колко е сладко и т.н. Абсолютно искрени и чисти хора, но, за да стигнеш до подобно заключение, трябва да си живял там с дете и да си опознал културата. Ако такова нещо се случи в България, някой може би ще бъде удушен публично, че е доближил нечие отроче.

Заминах за Истанбул в края на юни 2020, по време на пандемията, когато отвориха границите между България и Турция. Причината за решението бе моят партньор и дългата му командировка в Истанбул. За щастие, имах възможност да продължа да работя. Това ми помогна много да се адаптирам, защото поне запазих малка част от България в Турция – работата ми и комуникацията с колегите ми. Не съм изпадала в подробности къде съм и защо съм там, защото аз самата не знаех, колко време ще издържа на чужда земя. Никога не съм искала да живея извън България. Обичам да пътувам, но и обичам да се върна вкъщи след пътуване, което вкъщи е София. Беше ми много трудно да замина за Истанбул, не исках да живея там, но понякога човек прави жертви в името на семейството, а за да имам такова, трябваше да съм до половинката си и да го подкрепя в начинанието да работи в чужбина и то в държава извън Европейски съюз, където почти не говорят английски.

В началото ми беше много, много тежко, заради постоянното противоречие в главата ми, че не искам да съм там, но искам да съм си с моя човек. Работех и свиквах. Подреждах апартамента ни, така че да ми е максимално комфортно.

Направих си много приятен кът за грим хобито ми, изкарах си карта за близкия фитнес, купих си турски номер, за да имам интернет извън вкъщи и след няколко седмици мрънкане и драма, започнах да си живея нормално ежедневие – работа, спорт, хоби, разходки и проучване на Истанбул. А и там не бяхме сами, имаме си малка българска общност, която дори се разрасна, защото намерихме още млади българи с деца впоследствие.

В края на август, същата година, бяхме в София за две седмици, тогава разбрах, че съм бременна. Трябваше да сме в Турция, беше пандемия, постоянно имаше опасност от затваряне на граници и какви ли не други локдауни, та решихме да не се чудим и просто да си родя в Истанбул. Имах прекрасна и спокойна бременност и на 4 май, в пълен локдаун и изцяло сами в Турция, посрещнахме Рая.

Пълен локдаун в Турция означаваше, че нямаш право да излизаш от вкъщи освен до най-близкия хранителен магазин. Всичко беше затворено, нямаше жива душа по улиците, в България беше Великден и бяха там – далеч от нас.

Родих в частна болница, от която съм много доволна. Престоят там беше два дни, така им е по план в повечето болници. Бебето се появи с планирано секцио на 4 май в 13:06 часа, дадоха ми Рая веднага, показа ми как да я кърмя и бях с нея през цялото време. Още на същия ден -- около 22:00 ч., дойдоха да ме раздвижат.

Който е раждал с операция, знае колко много боли, но съм благодарна, че имат такава практика. Голяма епопея беше -- сестрите, къде говорещи малко английски, къде с Google translate, бяха много мили, въпреки езиковата бариера, спомен за цял живот остават това раждане и възстановяването след него.

Подкрепа за детето – кой помага на мама и тати

Не сме имали подкрепа. Майка ми искаше да дойде да ми помага в началото, но аз не пожелах. Както казах, беше си разгара на пандемията, не исках да пътува с автобуси, за да дойде да ми помага, а и просто преценихме, че ще се справим сами.

В моята глава беше, че ако се справя с раждането и отглеждането на новородено в чужбина сама и само с подкрепата на половинката ми, значи нищо на този свят не може да ми се опре.

Когато се прибрах вкъщи, стана весело. Мога да кажа с ръка на сърцето, че първите три месеца не знаех къде се намирам, често плачех, не знаех какво правя и не ми липсват тези мигове. Ние така или иначе пътувахме за първи път с Рая за България, още когато тя стана на един месец. От малко бебе минава граници. Но знаете как е първите месеци – недоспиване, колики... Към края на 4-тия месец започнахме с режим за сън и още през 5-тия тя вече спеше добре, та покрай нея и ние.

И така, не сме имали помощ в Истанбул още от самото начало. Сами се справяхме, изградихме си рутина, която си следвахме без проблем и която леко се изменяше с порастването на Рая, но с времето си ставаше все по-лесно и забавно да сме тримата и продължава да е така.

Балансът – в търсене на полезни съвети как да го намерим и запазим

Всъщност няма тайна, а е въпрос на желание и организация, желание най-вече от страна на майката да има своето време сама. Знам, че това е болна тема за много майки, които не могат или не искат да се отделят от децата си, защото се чувстват виновни. Смятам тази емоция за изключително опустошаваща вътрешния мир на една майка – вината, че не се справя или не е добра майка. Това го изпитах само през първия месец, когато от тревоги и подобно чувство се озовах сама в спешното на системи. Бързо ме вдигнаха, за три часа бях готова да си гледам пак бебето, но тогава си казах, че повече такова нещо като „аз не се справям или аз не съм добра майка“ няма да си кажа сама на себе си никога. И до ден днешен не съм го изпитвала особено често или много силно. Гледаме си детето, радваме се, минаваме заедно през трудностите и си даваме свободно време.

Както казах в Истанбул имахме ежедневна рутина. Мъжът ми работи от 14:30 до 23:00 – с американско работно време е. Преди обед се редувахме – един ден аз с детето, а той – на фитнес и обратното. Следобедите винаги бях аз с малката. Докато тя спеше по обед, аз или си почивам с нея, или си правя нещо по хобито ми, но музата ми винаги е идвала вечер и понеже детето заспива рано, а преди още по-рано и от сега – към 19:30-20:00, имах цялото време на света да се гримирам, защото заспивам късно. Та, сутрин спорт, когато е мой ред, вечер – грим. От много време си имам добро осветление и в София, и в Истанбул и вечер единствено трябваше да не се чувствам прекалено изморена, за да се занимавам с хобито си.

Тук бих добавила, че освен добра организация, е важно да отбележа подкрепата от страна на таткото и желанието му да се чувствам добре и да имам време за себе си. Без него нямаше да стане. Както обичам да казвам, той е най-добрият татко на Рая.

Истанбул е страхотен град. Толкова е голям и колоритен. Както казах, беше ми трудно да свикна да живея там, но сега ми липсва и често ще се връщам.

Там е изцяло друг свят, като нямам предвид само религията. Турците са изключително гостоприемен народ. Те обичат чужденците, обичат децата, обичат животните и го показват съвсем искрено и непринудено, защото им е в културата. Всеки, който е бил дори на екскурзия до някой голям град или морски курорт, е забелязал на какво високо ниво е обслужването в ресторанти, хотели, магазини. Особено ако си с дете и си в ресторант или музей и детето стане по-палаво, винаги се намира някой служител, който с усмивка ще започне да го забавлява. Както казах, Истанбул е огромен, а аз съм видяла една шепа от него, не мога да го категоризирам като family friendly или не.

До голяма степен зависи от квартала. Нашият квартал е бизнес район и съвсем не е удобен за семейства с деца, защото има твърде много трафик, много баири, високи тротоари и малко зелени пространства. Но пък съседният квартал е точно обратното – има къщи с градинки и два много приятни парка с обособени детски площадки, писти за тичане, игрища за баскетбол и футбол. Този квартал се казва Етилер и със сигурност е подходящ за семейства с деца. Там ходехме и ние доста често, включително и аз сама с Рая. Имах си един преход с нея с количката, където си бях засякла с трафика и чакането по светофари, докато вляза в зеления оазис, че имам около 30—40 минути ходене пеш до парка, където я пусках да си играе около час и така имахме едни 2 часа и половина навън. Бих казала, че всички паркове в Истанбул са много хубави, с много пространство, зеленина, цветя и детски площадки, просто всички са на разстояние с кола.

За детските ясли нямам много какво да кажа, защото на нас не ни се наложи да ползваме такава. Виждала съм частни детски градини на английски и в общи линии и те са си като нашите. Децата се извеждат в близкия парк да си играят, говори им се само на английски. Знам, че методът на Мария Монтесори също е доста разпространен в Турция. Има както специализирани детски градини по този метод, така и много играчки и всякакви Монтесори щуротии, които и ние в България познаваме. Мисля, че няма държавни турски ясли и детски градини, а само частни. В общи линии там те са привилегия за семейства с повече възможности. Което води до другата част от въпроса, а именно за навиците на семействата. Доколкото ми е познато от родителите на площадката, където прекарвахме време с Рая, а и от разговори с други турци по темата с децата, турските семейства са винаги големи и живеят на едно място. Винаги се живее поне с една баба и един дядо, брат, сестра и т.н. Младите майки там почти винаги имат помощ от бабите, които гледат децата по градинките или готвят за цялото семейство. Вероятно затова и в Истанбул няма такова нещо като детска кухня, нито държавна, нито частни, защото няма търсене. Та и ние там си свикнахме да готвим за дъщеря ни и всяка сутрин започваше с въпроса „Днес Рая какво ще папка?“ , което продължава и тук в България, защото тя категорично отказва кухни, явно си е свикнала с нашето готвене.

Вече съм в София и като погледна назад към последните две години, не бих казала, че ми е било толкова трудно. Имала съм различни моменти като майка там и сякаш доста израснах като такава. Свикнах и се адаптирах към условията там, както сега се адаптирам към ежедневието ми в София.

Сега продължаваме с хубавите емоции и приключения. Върнахме се в България, но ще пътуваме често и до Турция, защото смятаме да вземем най-хубавото и от двете държави.

Скоро ни очаква втората годинка на Рая и трябва да се заема с организацията на нейния рожден ден. Предстои и моето завръщане на работа, за което доста се вълнувам. Аз съм човек, който обича да работи, харесвам си работата и колегите и нямам търпение да сменя малко ежедневието си. Знам, че влизам в друг етап и всичко ще е различно, вероятно -- по-трудно и с по-малко време за мен и моите занимания, но и в това има чар. Ще трябва да намеря златната среда, в която работя на пълен работен ден, грижа се за семейството си и отделям време за себе си. Мисия ,,възможна'', защото аз винаги гледам оптимистично и с усмивка на предизвикателствата.