Граховите зърна и майчинството

В търсене на майката. Срещи с различните лица на бременността и майчинството в Индия и Непал VI част

„Знаеш ли какво означават имената на Индия и Непал?”, попита ме едно момче в автобуса, който хванахме от летището в Катманду. Когато поклатих отрицателно глава, той написа на лист хартия имената на двете страни по следния начин: „Neighbour In Peace And Love = NEPAL”, „I Never Do It Again = INDIA”. Беше очевидно доволен и горд от факта, че е непалец, а не индиец, и скоро щях да открия защо.

Непал е малка, изостанала и изключително бедна държава, притисната между два териториални и икономически гиганта, каквито са Индия и Китай. Това усещане започва още с кацането в Катманду, чието летище изглежда по кукленски миниатюрно и толкова овехтяло, че до него дори летище София блести като огромен ултрамодерен комплекс. Въпреки че според докладите на ООН през последните години страната бележи подобрение в много социално-икономически области, виждах с очите си колко трудно живеят местните. Икономическа и политическа нестабилност, голям брой хора, живеещи под прага на бедността, прединдустриално земеделие, зле развити здравеопазване и образование, пътища в ужасно състояние, сериозни проблеми с околната среда – списъкът обхващаше почти всичко. Усмивките не слизаха от лицата на непалците, но още от Индия научих урока да не оставям това да ме заблуждава. Размазаното мастило на няколко англоезични вестника в страната всекидневно тръбеше за уроци, които се водят в тоалетните на училищата поради липса на класни стаи; хиляди деца, чието образование се прекъсва още в първите класове поради икономически причини; недостъпност на здравните грижи, особено в планинските райони; висока смъртност и недохранване на децата и т.н. 

Neighbour In Peace And Love

Въпреки че беше объркал едната буква в името на Непал, момчето от автобуса имаше своите причини да се гордее. Толерантността на непалците се усеща още с първите глътки местен въздух. В тази малка страна живеят мирно над 100 етнически групи, които изповядват хиндуизъм, будизъм и ислям, без до този момент това да е довело до религиозни сблъсъци, както например в нейната съседка Индия. Непал е и първата страна в Азия, която признава хомосексуалните бракове. Също така беше очевидно, че жените в Непал разполагат с доста свобода, която използват, за да работят или просто да се разхождат необезпокоявани навън. Въпреки че и в двете страни преобладаващата религия е хиндуизмът, по улиците на големите индийски градове жените бяха толкова по-малко от мъжете, че понякога не срещах нито една жена в продължение на часове. Още по-малка беше вероятността да бъдеш обслужен от жена в сферата на услугите. Дори да не си много наблюдателен, набива се на очи, че мястото на индийката е вкъщи – при децата и тиганите.

Жените в Непал

В Непал не само се разминавах с много повече жени по улиците, но често срещах работещи жени в ресторанти, хотели и магазини. През последното десетилетие в страната са стартирани държавни програми и проекти на неправителствени организации, чиято цел е да насърчават равенството между половете и да дадат реална икономическа и социална власт на жените. Такава една програма ми помогна да срещна Санти – млада жена от Покара, която работеше вече десет години като планински водач. Логично е подобна професия да бъде изключително разпространена в страната, на чиято територия се намират осем от десетте най-високи върха в света, но това, което ме изненада, е, че жените я практикуват наравно с мъжете. Санти ми обясни, че непалките вече не се омъжват рано, за да имат възможност да учат и работят. Тя самата бе отгледана в голямо семейство с 9 братя и сестри, но днес жените раждат много по-малко и съвременните семейства имат между 1 и 4 деца.

Със Санти обиколихме няколко живописни села в подножието на Анапурна, последното от които се казваше Бунди. Там се запознах с 22-годишната Лаксми, която имаше малка дъщеря. Няколко пъти по време на бременността си Лаксми бе ходила на преглед в болницата в Покара, която е на около 2 часа път с автобус от селото. Понеже бях дошла пеша именно по този маршрут, изпитах дълбоко съмнение, че по него е възможно да мине каквото и да е превозно средство, различно от всъдеход. Още по-малко можех да си представя бременна жена да пътува часове в някои от раздрънканите непалски автобуси и коремът й да подскача нагоре-надолу от всяка дупка. Когато попитах Лаксми не се ли е страхувала, че може да пометне от друсането, тя ме изгледа учудено и ми каза, че не е имала избор, защото това е единствената болница в района, а ако тръгне пеша, ще върви 5 часа в едната посока. Усетих, че моята европейска загриженост беше не на място в тази ситуация, затова я прибрах набързо в раницата, преглъщайки въпросите, които не успях да задам, и тръгнах обратно.

Държавната болница в Покара

Историята на Лаксми ме накара да посетя държавната болница в Покара. Родилното отделение приличаше на лабиринт от крила и коридори, по които обикалях в продължение на повече от час, без никой да ме спре и да ме попита какво правя там, след като очевидно не бях нито родилка, нито роднина, нито дори местна. Попаднах на няколко млади и усмихнати медицински сестри, които с типичната непалска любезност отговаряха на всичките ми въпроси. Тук няма курсове за бременни, след раждането сестрите обясняват на майките как да се грижат за бебетата. Помятанията са редки, а от начина, по който ме погледнаха, когато попитах за инвитро, разбрах, че е рядка и екзотична процедура. В болницата имат по 12–15 раждания на ден, които се обслужват от екип от 7 лекари и 15 сестри. Една от сестрите ми каза, че в някои планински райони болниците са прекалено отдалечени, затова жените раждат сами в къщите си. На мъжете не е позволено да присъстват на раждането. Спомням си, че в Индия една жена ми разказа, че е била зашлевена от акушерката, защото викала по време на раждането, затова попитах сестрите как се справят родилките тук. Оказа се, че в Непал на жените е позволено да изразяват болката от раждането, но не и пред мъжете си. Веднага след като се роди, бебето се дава на майката, за да го нахрани и да създаде връзка с него, след което то остава при нея през целия й престой в болницата.

Граховите зърна и майчинството

Влязох в една от стаите, където на железни разкривени кревати лежаха десетина родилки, около които бяха скупчени семействата им. Освен леглата и няколко стола, в стаята нямаше никакви други мебели. Трябваше ми време, за да осъзная, че купчината дрехи на леглото до всяка майка са новородените. Така и не разбрах дали бебетата бяха много спокойни и тихи, или просто в цялата глъч не успявах да чуя гласовете им. Някои от татковците също нощуваха тук върху дървени пейки, широки не повече от две педи, които през деня се прибираха под леглата. Седнах на една такава пейка и докато си мислех колко е неудобна и твърда, си спомних приказката за принцесата, която не могла да спи цяла нощ заради граховото зрънце под дюшека й. Чудех се върху колко ли грахови зрънца спят всеки ден жените от тази стая. Една принцеса е толкова повече истинска принцеса, колкото по-малко грахови зрънца може да понесе, докато при майките май е точно обратното.

Пема

Последната ми среща от това пътуване беше с Пема, мила 67-годишна баба, която виждах всеки ден да седи на главната улица в Покара и да реди мъниста върху пъстрата си престилка. Пема живееше в тибетски бежански лагер на 20 км от града и всеки ден пътуваше, за да продава направените бижута на туристите. Родена в Тибет, на 12-годишна възраст напуска родината заедно със семейството си, носейки цялата си покъщнина на гръб, както хиляди други тибетци, подгонени от китайската инвазия. Докато прекосяват Хималаите, майка й умира от глад и студ, но Пема оцелява и успява да премине в Непал. По пътя срещат швейцарци, които ги виждат, че спят на земята, и решават да им купят земя, върху която семейството построява къща от бамбук и трева. В тази къща Пема ражда 4-те си деца, сама, без лекар, помагала й е роднина, но Пема сама е срязала пъпната връв. Седмица след раждането се е върнала на работа, бебето е било на гърдите й през цялото време. Мъжът й е вече покойник и сега тя живее сама, 4-мата й синове са разпръснати в различни части на Непал, търсейки по-добър живот. Жената се оплака, че е много трудно за тибетците да си намерят работа, а не могат да напускат страната, защото нямат паспорти. Последните години непалското правителство е обвинявано, че заради натиск от страна на Китай ограничава човешките права на тибетските бежанци, отказвайки да им издаде паспорти, поради което повечето тибетци нямат достъп до безплатно образование и здравеопазване, както и възможност да управляват собствен бизнес и да пътуват в чужбина. Пема изкарва малко пари от бижута, когато има туристи, но извън туристическия сезон се оправя трудно. На тръгване ме прегърна и ми подари гривни за всички жени в семейството ми.

Женската сила

Дори след като напуснах Непал, образът на Пема не излизаше от главата ми. Като малка птичка той сви гнездо в мислите ми, отказвайки да ги напусне. Чудех се какво ли толкова ме бе впечатлило в нея, докато един ден не ми хрумна, че тя е събирателен образ не само на жените, които срещнах по време на пътуването, но и изобщо на всички жени, на самата Жена. Сигурно изглежда странно, че вместо да рисува архетипни картини на красивата Афродита или мъдрата Атина, въображението ми бе избрало образа на необразована тибетска баба. Силата на тази жена се криеше не в красотата или ума й, а в това, че беше превърнала предизвикателствата и трудностите в свои учители и въпреки възрастта си, не бе загубила своя борбен дух. Историята на Пема ми напомни, че гъвкавостта и умението да оцеляваме са най-силните женски оръжия, които продължават да печелят битката за живота дълго след като на бойното поле не е останал никой друг.

 

*”Съсед в мир и любов” = НЕПАЛ, „Никога няма да го направя отново” = ИНДИЯ