Здравейте, казвам се Гери и съм майка на 2 прекрасни момчета (на 13 год. и на 8 год.). Мениджър съм на екип по подбор в голяма ИТ международна компания, в която ежедневно оперираме с милиони лични данни и полагаме неимоверни усилия да ги пазим защитени. По образование съм специалист както по управление на човешките ресурси, така и в сферата на киберсигурността.
Преди да ви споделя защо четете всичко това, имам няколко въпроса:
Колко време прекарва новороденото ви бебе в интернет? А двугодишното ви дете – във Фейсбук и Инстаграм? Колко клипчета в Тик-Ток е качила днес дъщеря ви, която е на годинка и тъкмо започна да казва ясно и хубаво „ Искам“?
Звучи абсурдно, нали? И очаквам не само учудени погледи, но и видимо възмущение. Какво изобщо питам? Що за въпроси – децата ви не прекарват време в интернет и социалните мрежи…
Хайде да започнем отначало
Колко снимки качихте на новороденото си бебе в интернет? Колко клипчета имате споделени в някоя социална мрежа с двугодишното ви дете? Въпросите са различни, нали? Обаче питат едно и също.
Времето пред екрана често е причина детето да проговори по-късно
Всяко съдържание, в което участва вашето дете, и е споделено в която и да е социална мрежа или общодостъпна платформа, вече не е ваше. То е общо – и това е написано в общите условия на всяка една платформа, която ежедневно използваме днес. Вашето съдържание не само не е ваше. То може да бъде споделяно и разпространявано без ваше съгласие. Темата, която повдигаме днес, не е удобна. И за много хора е направо възмутително, че ще я обсъдим.
Като майка на 2 деца съм се сблъсквала – и всъщност продължавам да се сблъсквам, с масово неразбиране и укорителни погледи за решението си да не споделям снимки, клипчета или друго съдържание с децата ми в социалните мрежи. Нито да разреша на големият ми син – вече на 13 години, да има собствен профил в някоя от тях. Как така не споделям? Не се ли гордея с децата си? Не искам ли да им се радваме всички? О, искам. И се гордея с тях безумно - до безграничност. Но това не значи, че искам да ги изложа на обществен поглед.
Сигурна съм, че тук ще възникне въпросът „Защо?“
На първо място, защото е въпрос на уважение към личното пространство и личността на децата ми. Помислете си – ако някой сподели ваши снимки, но без вашето съгласие, ще се чувствате ли добре? Днес дори за кадри от служебното парти в офиса се изисква писмено да се съгласим, за да може компанията да сподели снимките ни публично. И ние – възрастните, държим на това, защото то защитава правото ни на лично пространство, както и правото ни да вземем решение каква част от живота си да споделим, и с кого.
Децата ни имат точно същите права
Те са хора като нас, но за разлика от възрастните, все още нямат житейския опит, за да преценят дали споделянето на дадена информация и/или съдържание, може да бъде опасна за тях. И отговорността за тази преценка трябва да бъде поета от нас, родителите.
Психологът д-р Менис Юсри: Научете децата си, че щастливите хора постигат мечтите си
И така, ако децата не могат да преценят кога да кажат „Не“ на споделянето на съдържание, в което те пряко или косвено участват, как ние да вземем правилното решение? Вярвам, че това става с достатъчно правилна и изчерпателна информация за рисковете.
В днешно време понятието „киберсигурност“ набира популярност все повече, но все още го свързваме основно с нашата сигурност – тази на възрастните; със защита на лични данни, хакерски атаки по бази данни и банкови сметки, изтичане на чувствителна информация. Всъщност приоритет трябва да бъде защитата на децата ни в интернет.
Mадлен Aлгафари: За агресията са виновни родителите
В началото на статията споменах за правилото, че споделеното съдържание е общо. Това отваря вратата за всякакви действия, които могат да последват, от употребата на споделеното съдържание. Нека дам един простичък пример, актуален с наближаването на първия учебен ден. Нека вземем една поредица от примерни постове във Фейсбук, които мога да направя като майка на бъдещ ученик:
15 август:
· Снимка на ученически пособия, близък план, попълнена ученическа карта, залепена снимка на сина ми.
· Слагам хаштагове : #бъдещученик #първиклас #сбогомлято #7моучилище
30 август:
· Снимки на сина ми с изгладените униформи и новата раница
· Пост: Хей, приятели, вече сме готови за училище! Вие купихте ли униформите? Вълнувате ли се?
14 септември:
· Снимки на букетите за госпожите, тагвам училището
15 септември:
· 50+ снимки, проследяващи излизането на сина ми от вкъщи, с букета, униформата, всички роднини; пред блока с всички; пред училището, с класната, с другата госпожа, с новите съученици, с другарчетата от детската градина. Отбелязвам всички на снимките, които познавам.
Виждате ли нещо нередно в тази редица от постове? Естествено, много родители правят такава или подобна за всяко дете, всяка година. Изразяват вълнение, споделят с други родители, много от тях са членове и на различни групи по интереси – Майки 2015, (№) Училище, випуск 2023, и тн. Нищо лошо – не ме разбирайте погрешно, всеки е свободен да членува в колкото групи желае. Нека обаче ви попитам – всички членове на групата ли познавате лично и наистина добре? А листата ви с приятели във Фейсбук? Абсолютно всички?
От раждането до яслата: най-важното за УНГ здравето на мъничето
А бихте ли дали адреса си, детайли за това къде учи детето ви, с кого дружи и какъв е дневният му режим на непознат човек? Не? Сигурни ли сте?
Сега, нека излезем от вълнението и емоцията и да разгледаме заедно споделеното в няколко дни. С тези няколко поста, комбинация от снимки, тагове и споделени емоции, предоставяте цяло море от информация за вас, семейството ви, детето ви, и къде това дете може да бъде намерено.
Само проследявайки тези няколко дни активност в социалната мрежа, аз давам – абсолютно доброволно, възможност на някой недоброжелател да намери не само детето ми в училище, но и личния ми адрес, и му предоставям лесно графика на детето си. Как? Отбелязвам училището и снимам униформата, отбелязвайки в хаштаг, че ще бъде в първи клас. Оттук всеки, който желае, вече знае района, в който живея; къде детето ми ще бъде всеки учебен ден в рамките на графика, заложен от училището; самия график – който е достъпен на уебсайта на всяко училище – с което казвам ясно и от колко до колко часа детето ми е там; лесно може да се пресметне кога ще го водя и взимам; а по снимките пред блока може да бъде намерен и личния ми адрес, стига някой да отдели малко време да се разходи из квартала и да потърси. Защо да го прави? Защото, колкото и всички да си казваме, че на нас това няма как да ни се случи, деца се отвличат всеки ден и стават обект на тормоз, блудство и тн.
Да, скъпи родители, съжалявам, че ще го кажа отново – може да се случи на всеки. По данни на Националната мрежа за децата, „случаите на Горещата линия на Националния център за безопасен интернет за миналата година са 23 780 – с над 4 000 повече от големия пик през 2020 г. по време на първата Ковид пандемия, която по данни и на Европол донесе 100% скок в броя на сигналите за онлайн сексуална експлоатация на деца.“ (тази статия би дала много отправни точки за разсъждаване по темата).
Снимки и клипчета, които сега ни изглеждат сладки и забавни – децата ни, които са голички и търчат по двора в къщата на баба и дядо; голото дупе на спящото ни дете на плажа, омацано с пясък; децата ни, заровени в пясъчника с купища играчки… могат да бъдат повод за подигравки и тормоз на по-късна възраст, без дори да подозираме. Същите тези сладки снимки могат да се използват срещу децата ни и от педофили, дебнещи мрежите през фалшиви профили и често членове на всички тези приятелски групи, в които щедро се споделя информация за живота на нашите безценни същества.
А децата ни растат
И ние – свикнали устройства с достъпен интернет, като мобилни телефони и таблети, да са непрекъснато в ръцете ни, ги правим активна част и от живота на децата си, от ранна детска възраст.
Все по-често виждам деца в бебешката си количка, с телефон в ръцете, на който върви youtube клипче с песничка или детско предаване. Все по-рано започват да се правят регистрации в социалните мрежи на деца, които още дори не знаят смисъла на тези мрежи. В класа на големия ми син има дечица с лични профили в Инстаграм, Тик Ток и Facebook още от 8—9-годишна възраст. Профили, чиято регистрация е направена с лъжа, за да имат пълен достъп – и така, вместо на 8, там децата са на 16+ години. Резултатът е, че наред със съвсем безобидните на пръв поглед покани за игри и споделяне на мемета, в такива профили могат да се открият снимки на 12—13-годишни момиченца, разголени по примера на „каките“ от списанията или инфлуенсърите, които следват. Също купища „нови приятели“, с които тези деца общуват необезпокоявани от никой, без никаква сигурност, че зад тези нови „приятелски профили“ наистина стоят деца, а не 40-годишен чичко с лоши намерения.
Моите деца нямат профили. На 8 и на 13 години са. Още доста време няма да им разреша подобно нещо. Не, не искам да ги ограничавам, но да ги предпазя. Защото за всяко нещо има възраст – и тя е свързана с нивото на житейска зрялост, която е нужна за всяко ново нещо.
Вижте, аз не целя да ви изплаша и принудя да пазите децата си под стъклен похлупак. Но ви моля да направите информиран избор за тях.
Искате да споделяте щедро информация и снимки – помислете. Нужно ли е да е толкова публично? Може ли информацията да бъде използвана с лоши цели? Може ли да застраши? Ако се колебаете или имате съмнения, ограничете споделянето й само до хора, на които имате пълно доверие и познавате достатъчно добре.
Искате да дадете достъп на децата си до интернет? Добре. Сложете граници и ги предпазете. Има редица програми, които могат да ви помогнат.
Моите деца имат мобилни телефони – баткото, за да имаме връзка, когато е на училище; малкият ползва мой стар апарат само вкъщи, за да играе на безобидни игри. И на двамата е инсталирана програмата Family Link, която ми дава възможност да контролирам както времето, което прекарват на телефона, така и с какво го прекарват.
Времето пред екран не трябва да е повече от час на ден, съветват офталмолозите, и то за деца, поне навършили 7 години.
Не могат да теглят игри, които са над родителското ограничение за тяхната възраст ( PEG и съответната възраст, както при филмите в киното).
Програмата ми дава възможност и да включа филтър за търсене на неподходящо съдържание, класифицирано като 18+.
По този начин съм спокойна, че съм свела до минимум възможността децата да бъдат изложени на риск, за който не са готови да поемат последствията. Като родител няма да ги лиша нито от профили в социалните мрежи, нито от контакта им с приятели, нито от желанието им да играят различни електронни игри. Но ще го правя постепенно, спрямо достигнатата зрялост на всеки от тях, и увереността, че могат да направят информиран избор при употребата им. Точно, както ги уча да не отварят входната врата на непознати и да не говорят с непознати на улицата – това е културата, която трябва да имат и в киберспространството, изграждайки дори по-силно критично мислене и проверявайки всичко, което не може да получи 100% доверие ( покани от профили на хора, които познават или не познават, и тн).
От нас, родителите, зависи как растат децата ни и какво бъдеще им обещаваме.
За себе си знам едно – нищо не е 100% надеждно, когато се касае до кибер пространството, и критичното мислене е умение, което в днешно време е по-необходимо от всякога.
Текст: Гергана Миланова
