Драги читатели, споделяме с вас личната история на една дама – история, която никак не е нова, но заслужава нов живот и прочит, защото е изключително емоционална и написана с любов. Трепетно я вадим от архива, за да полети и да намери път към вашите сърца!

„Казвам се Мария, на 29 години съм и четейки списание „9 месеца”, реших да ви разкажа моята история. В края на март разбрах, че съм бременна с близнаци. С мъжа ми бяхме много щастливи от факта, че ще ставаме родители, и то на две дечица. Бях бременна в третия месец, когато се наложи да остана вкъщи, тъй като бременността с близнаци е по-тежка и рискова. Необходима ми бе повече почивка, затова прекарах месеците до раждането в болнични. Като цяло бременността ми преминаваше нормално, с обичайните неразположения в началото. Стараех се да съм спокойна. Тъй като мъжът ми много ме подкрепяше, знаех, че няма да има проблем. След третия месец двамата започнахме да обсъждаме подробности около раждането и отглеждането на децата. Психически се бяхме настроили, че когато на бял свят се появят двете малки ангелчета, ще се справяме сами. Майка ми беше оперирана и нямаше да може да ми помага, а свекърва ми работи в чужбина. Месеците минаваха, коремът ми ставаше все по-голям и в края на лятото знаехме, че чакаме момченце и момиченце. 

В началото на септември свекърва ми подготви всички необходими документи и визи, за да отидем при нея на гости в Либия. Тя работи там като лекар в спешно приемно отделение и реанимация в болницата на град Мсалата. И така отлетяхме за Либия. Пътуването мина без проблеми, а пристигането ни съвпадна с началото на техния празник – Рамадан, който продължава един месец. В този период не бива да се яде и да се пие през деня, защото според мюсюлманството така се пречистват душите и се опрощават греховете. Не ми беше приятно, защото в горещината непрекъснато бях жадна. Налагаше се навън да се крия, когато пиех вода.

В началото се чувствах добре. Когато свекърва ми почиваше, се разхождахме до столицата Триполи, която е на около 150 км. 


След дълго обсъждане със съпруга ми решихме да остана и да родя в Либия, където през зимата климатът е по-мек, отколкото у нас. Тук можех да разчитам и на помощта на свекърва ми. 

В 8-ия месец останах на легло, коремът ми беше огромен. Всяка седмица ходех на преглед в болницата. В България бях свикнала мъжът ми да присъства на всеки преглед, но в Либия се оказа, че това е невъзможно. Беше ми неприятно и се зачудих дали бях взела правилното решение. Вече обаче беше късно. Молех се всичко да мине добре. Ехографът, който използваха лекарите в болницата, беше стар, не можеше да разпечатва снимките, нито с него да се определи колко тежи бебето. По-късно разбрах, че има и друг ехограф, но той е заключен и се използва само от шефа. Успокоявах се, че единият от лекарите е българин, а свекърва ми също е до мен и се ползва с авторитет. В България ми казаха, че най-вероятно ще родя със секцио. В Либия обаче акушер-гинеколозите ме уверяваха, че бебетата са в правилно предлежание и е най-добре да родя през естествените пътища. Не се съгласих, защото вече се бях консултирала с няколко лекари у нас. Поисках да насрочат в края на октомври дата за цезаровото сечение, но се оказа, че там тази операция не се планира, а за нея се взема решение в процеса на раждането. Чаках със свито сърце момента, в който дечицата ми ще се появят на бял свят.

Една ранна сутрин водите ми изтекоха. Съпругът ми и свекърва ми се събудиха и приготвиха всичко необходимо за болницата. Лежах изплашена и развълнувана, че скоро ще прегърна децата си. Притеснявах се дали лекарите, които трябва да ме оперират, ще се появят. Успяхме да се свържем с българския лекар, който щеше да асистира при цезаровото сечение. Оставаше да открием и либиеца.

След няколко часа бяхме в болницата, където всичко ми се струваше все по-чуждо. Наложи се съпругът ми да остане отвън. Безкрайно съм му благодарна, че постоянно ми се обаждаше по телефона, за да ми вдъхва кураж и да ме подкрепя. Настаниха ме в предродилното отделение и ми оставаше само да чакам. За щастие и двамата лекари се появиха.

Оказа се, че нямам разкритие и те се чудеха какво да правят. Решиха да изчакат. Българският лекар реши, че ще си тръгне, защото е почивният му ден. Исках всичко най-накрая да свърши. С много молби и увещания и след намесата на свекърва ми най-накрая започнаха да подготвят операционната, за да ми направят секцио. Лежах и се молех така, както никога през целия си живот. Сестрата ми постави инжекция за предстоящата операция. За първи път влизах в операционна зала и единственото, за което мислех, е, че скоро всичко ще приключи. Екипът беше интернационален: лекарите бяха българин и либиец, анестезиолозите бяха украинци, сестрата беше филипинка, а санитарят – арабин. Поставиха ми обща упойка и малко по-късно се роди синът ни Симеон, с тегло 2.640 кг, а няколко минути след него – и дъщеря ни Елена, 2.680 кг. И двете бебета бяха 47 см. Когато се събудих, свекърва ми беше до мен и ми каза, че съм станала майка на две здрави и красиви бебета.

Останах в реанимацията два дни. Със съпруга ми бяхме най-щастливите родители. На третия ден обаче настъпи суматоха. Стаите се напълниха с лекари, акушерки, полиция. Всички тичаха напред-назад и се надвикваха. Успях да разбера, че е станала тежка катастрофа. Обадиха се на съпруга ми да дойда да ме прибере и така набързо ме изписаха.

Около две седмици след раждането мъжът ми отиде в общината, за да запише децата и да им издадат либийски актове за раждане. След това ги преведохме, за да може българският консул в Триполи да издаде пасавани, за да се приберем в България. Оказа се, че актовете за раждане са грешни.

Беше написано, че съм ги родила в друга болница, в друг град, презимето и фамилията на децата бяха объркани и аз от икономист, работещ в банка, се превърнах в... доктор. През декември със съпруга ми решихме да се приберем в родината. Ден преди Коледа кацнахме на българска земя, но заради мъглата не в София, а на летището в Бургас и оттам отпътувахме с автобус до столицата.

Със съпруга ми не съжаляваме за това приключение. То ни направи малко по-мъдри и вече гледаме с други очи на нещата от живота. Сега животът се състои основно от грижи за децата, а те са прекрасни. Трудно се гледат близнаци, но, както обича да казва моят съпруг: ,,Може да не е лесно, но пък е чудесно“.”

 Снимка: GettyImages