Здравейте, мило списание. Казвам се Анелия и реших да се обърна към вас, за да изкажа своята благодарност. Вече съм майка на две дечица и смело мога да кажа, че Вие ми помогнахте много. Всяка споделена от вас и прочетена от мен история ми е вдъхнала сила и кураж и ме е накарала да вярвам, че и моето чудо ще оживее. И ето, случи се. Две години опити, две години чакане, трудности, изпитания, но днес семейството ми е цяло, а аз съм безкрайно щастлива и благодарна.
Искам да ви разкажа нашата лична история, защото както подобни истории са помогнали на мен, така искам и моята да послужи за пример и да се превърне в подадена ръка към семейства, намиращи се в подобна на нашата ситуация.
Нашата малка Стефани е едно много чакано и искано дете. От 2 години опитваме с надежда да я имаме, 2 години чувахме какви ли не диагнози. Не спираха да ни казват, че не може да имаме дете, че трябва да се обърнем към специалист и да помислим за инвитро... Не позволихме обаче на надеждата в нас да угасне.
Страдахме, беше тежко, последните месеци отчаянието ни превзе мислите ни. Докато в един момент дори спрях да следя кога съм в овулация, оставихме нещата да се случат сами, позволихме си да се успокоим, да бъдем търпеливи, просто спряхме непрекъснато да сме вглъбени в идеята за бебе, да го мислим, да го говорим. И ето, че на 25-ти декември се случи чудото. Нашето коледно чудо.
На 10-ти януари видяхме така чаканите две чертички. Сълзите бяха в изобилие от щастие. Бременноста ми беше страшно спокойна и лека, за съжаление обаче, всичко приключи в 7-мия месец. Тогава започнах много на често да имам контракции. Молехме се всичко с бебчето да бъде наред, надявах се да не родя детенцето си прекалено рано. Но... Тя, моята малка Стефани, бързаше ли бързаше да види света. Появи се в 32-ра г.с от бременността ми, когато вечерта просто ми изтекоха водите, веднага ме приеха в болница, включиха ме на системи, започнаха да ми слагат инжекции за дробчетата на бебчето, но от обяд вече дори не усещах детски движения. Тоновете на бебето започнаха да падат и по спешност ме вкараха за секцио.
Датата беше 23.07.2022 година. Бях страшно притеснена, в един момент всичко утихна, сякаш тялото ми пое нещо упойващо, после разбрах, че това се е случило, защото нашето момиче не изплака, чух, че не успя, но не можех да реагирам. Роди се едва 1.830 и 43 см. Видях я точно за секунди, след което веднага я взеха и я отведоха в неонатология.
Три години борба за второ дете, рискова бременност и щастлив финал
Стефани беше зле, беше интубирана веднага, не дишаше, никой нищичко не ми казваше, в началото не знаех какво се случва. Беше паднала на 1.600 гр. На следващия ден вече, когато бях раздвижена, ме качиха горе при нея, това беше първото ни и последно виждане. Последваха 29 дни раздяла. Когато се качих, тя беше толкова мъничка, толкова крехка, а мисълта, че не мога да я докосна, а имах възможност само да я гледам през кувиоза ме съсипваше, но заради нея се държах. Цялата беше с тръбички, помръдваше леко крачета, колкото да ми покаже, че е добре. Срещата ни приключи, свалиха ме и заради ковид пандемията повече не можех да я видя.
След изписването ми, когато се прибрах в къщи и видях празното кошче, сърцето ми се разцепи на две, беше толкова тежко за мен и баща ѝ. И така голямото чакане започна. Всеки ден трепнехме пред часовника да стане 13:00 ч ., за да се обадим да питаме как е нашето момиче. Новините ту бяха добри, ту не. И едно грамче да беше качила ние бяхме на седмото небе.
И така, след 29 дни престой далеч от мама тате и кака, една сутрин ни звъннаха със думите "може да си приберете момичето". Сълзите от щастие отново бяха на лице. Малката Стефани се прибра 2.030 гр и цели 45 см. Сега вече е на 2 м и цели 3.080гр. 51см.
.jpg)
