Здравейте! Знам, че повечето истории от поредицата „Писмо в бутилка“ са малко в друг стил, но ако споделите и моята – като един разказ от дълбините на майчината душа, ще съм безмерно щастлива.

Първа бременност, първо дете – всички усещания са различни, всеки дава разнопосочни съвети, ти четеш из форуми, питаш във фейсбук, досаждаш на АГ-то, въртиш едни и същи теми с приятелките, минали по този път. На финала се оказва обаче, че в главата ти е каша и съжаляваш за всяко излишно парченце информация, което си погълнал. Това е описание на мен през 9-те месеца. Бях доста любопитна, огромна паника, същински мрънкач и дразнител на всичко живо. Признавам си, че далеч не бях за титлата „бременна на годината“, защото ме мързеше да спортувам (купих си крем против стрии и целулил), насилвах се да ям плодове и зеленчуци (но предимно нагъвах тесто), гледах турски сериали (разминах се с класическата музика)… Няма да споделям колко килограма качих, нито как се движех почти към финала, както се казва – няма да се излагаме пред чужденците, я!

Бях мега уверена, че аз ще родя на термин и по начина, по който съм си представяла – нормално, бързо и лесно, може би с упойка. Имах план да разказвам на непросветените жени колко е проста тая работа – напъваш, викаш малко и хоп – ето ти бебе. Сега, ако ме питате защо съм написала такъв комедиен сценарии, едва ли ще успея да кажа, но сигурно всичко, което изчетох из нета ми повлия в тази посока.

Първо – изобщо не родих на термин. Броях дните, смятах, качвах стълби, чистех, звънях на лекаря по 5 пъти на ден и едно голямо спокойствие на фона на моята истерия цареше в утробата ми. Детето спокойно си стои, не бърза и няма намерение да става жител на Перник. Майка му обаче, демек АЗ, от Сандански, лютата македонка, дали щеше да се остави в това положение?! Хора, честно ви казвам, впрегнах всички умения и познания да предизвикам раждането по нормален път. В крайна сметка си преносих и то дотолкова, доколкото лекарят вече реши, че ще действаме и ще предизвикаме раждането със системи. И болки имах, и контракциите преживях, но в крайна сметка се наложи секцио, при това бях с пълна упойка. Приказка, която нямаше нищо общо с моята. В болницата ме запомниха и едва ли ще ме нарекат "любима родилка", скъсах им нервичките, нямам идея защо ме изтърпяха (освен че това им е работата, но се държаха мило и ми се усмихваха).

За щастие, сме живи и здрави, бебето си е добре, но аз претърпях сериозни удари по егото и представата ми за това, че мога да контролирам всичко. Взех си поука, разбира се, нямаше как иначе, и се надявам с втората бременност да съм просто една щастлива жена, която се наслаждава на 9-те месеца и очаква своето дете без да прави планове в три тома.

С уважение и намигване, 

И. Тошева, Перник (към момента живуща в София)