Текст: Ива Дойчинова

Нека започна днешната приказка с един култов български виц. На плажа се разнася силен и тревожен женски вик: „Иванее, Иване, бързо излизай от водата!”. В този момент от морето се задава 30-ина годишен мъж и пита: „Какво бе, мамо, студено ли ми е, или съм гладен?”. Смешно е, но е и твърде познато, нали?

Неглижирането на детското мнение е често срещан възпитателен навик по нашите ширини и всеки от нас го е практикувал, дори да е било неволно. От висотата на нашия жизнен опит ние си мислим, че знаем по-добре от детето какво да яде, как да се облече и с какво да си играе – и това безспорно е така. Проблемът идва след втората година, когато се пробужда „Аз“-ът и желанието да се утвърди собственото мнение е естествено в израстването на личността. Там някъде трябва да пречупим в себе си навика да избираме вместо него и да му налагаме нашата воля. Свръхпротекцията е естествен инстинкт на отдадените, четящи и интересуващи се родители, които полагат огромни грижи в избора на правилната храна, дишащите дрешки и умните игри. Обаче то има своето право на мнение и най-вече – своята воля да избере.

ЗАХРАНВАНЕ НА БЕБЕТО

Когато вие му казвате: „Направи това, то е добро за теб, защото аз мисля така и те обичам“, то чува „Аз не мога да вземам решения и не зная кое е добро за мен. Аз не мога сам и имам нужда от помощ“. Прекият резултат от подобно възпитание е израстването на несигурни и лишени от инициатива деца. В по-зрялата си възраст те имат нужда да бъдат съветвани за всичко и по-лошото е, че нямат вяра в себе си и не могат да поемат отговорност за своите решения. Преувеличават последствията от провал и се страхуват от най-естественото – вземането на решение.

КАК ДЕЦАТА ДА БЪДАТ ЩАСТЛИВИ И УВЕРЕНИ В ЖИВОТА

Освен мислене и самоконтрол, за да избегнете такова свръхпротективно поведение, добре е да се доверите на повече хора във възпитанието на детето. Не изолирайте бащите, защото те са по-игрово настроени и обичат да се забавляват с детето, а не толкова „да го гледат“. По-големите братя, сестри, братовчеди също дават ведрина и въздух и подкрепят малкото дете да взема решения и да отстоява себе си.

Другата често срещана и напоследък „модерна“ практика е да оставите детето да расте напълно лишено от възпитание и правила. Това е идолизирането на детето, което е отглеждано като царче. Неговата дума е закон и то може да разиграва всичко и всички както си пожелае. Примерът е за една млада грациозна 3-годишна хубавица, която е на площадката с баща си. Тя го кара да отиде да й купи вода, след което я изсипва в пясъчника демонстративно и отново го кара да й купи вода. Таткото безропотно отговаря на молбите на момиченцето, докато на принцесата й омръзне. След това тя го моли да се спусне с нея по пързалката за бебета и той, с явен срам и неудобство, го прави пред очите на всички смаяни родители на площадката. Думичката „не“ е непозната за детето, защото никой никога не му отказва. Какво осъзнава то, когато вие се държите така с него? „Ти си слаб човек и допускаш да те разигравам както си искам. Ти не можеш да ме защитиш. Аз съм в опасност.“

ЕМОЦИОНАЛНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ ПРИ МАЛКИТЕ 

Не е случайно, че децата изпитват границите на родителите си именно с подобно поведение и много внимателно изследват докъде могат да стигнат. Те всъщност жадуват да достигнат прага, отвъд който вие ще кажете „не“. И се чувстват много по-комфортно именно когато знаят границите и правилата, а не когато няма такива.

Интересни изследвания напоследък потвърждават краха на така нареченото „толерантно родителство“, водещо началото си от Швеция.

Да кажеш „не“ на едно дете не е същото като да го напердашиш. „Родителите трябва да действат като родители, а не като най-добри приятели“, казва психиатърът Дейвид Еберхард. „Родителите трябва да подготвят децата си за живота на възрастните, като ги научат как да се държат добре в обществото, а не да ги отглеждат като принцове и принцеси. В Швеция всяка форма на възпитание се приема като нарушаване на правата на детето. Така наречените „експерти“ препоръчват родителите да преговарят с децата си, а не да ги наказват. Нещо не са разбрали правилно концепцията на родителството. Децата не са толкова крехки, колкото те си мислят.“

За съжаление, децата, възпитавани от прекомерно толерантни родители, имат огромни проблеми още в училище. Те не могат да се впишат в среда, в която има правила, дисциплина и поемане на отговорност. Преките последици от всичко това са, че тези деца отказват да изпълняват всякакви инструкции от страна на учителите. Имат прекалено висока оценка за себе си, която рядко съответства на действителността. С всяка година това се превръща във все по-голям проблем. Има свидетелства, че се появяват тревожни психични разстройства, самонаранявания и опити за самоубийство. И как е възможно дете, което е пуснато от малко да прави каквото си иска и няма никакви ограничения, изведнъж като тийнейджър ще се научи да бъде отговорно и да изпълнява инструкции? Всъщност твърде толерантното родителство е отказ от възпитание.

Родителят не бива да се приравнява с приятел на детето и не е такъв.

Британският вестник „Телеграф“ публикува статията на Джудит Уудс, която разказва случай със своята 5-годишна дъщеря, която помолила да изключи телевизора и да си облече някакви дрехи. Малката стиснала зъби, намусила се и казала:

  • - Ти вече не си ми приятелка.
  • - Никога не съм ти била приятелка, скъпа, приятелите ти не ти перат чорапите. А сега, моля те, облечи се. Иначе ще се обадя в училището ти, за да дойдат да арестуват цялото семейство и да ни депортират.

Иронията е, че прекаляването с темата за човешките права на детето и невъзможността да му казваш „не“ всъщност е лишаване на родителя от правото му да изисква и да възпитава. И поставя детето в условията на безконтролност, когато то не е готово за това, а и животът няма да му поднесе такава среда.

Налагането на собствената ни воля върху детето или пълното отсъствие на изисквания спрямо него са диаметрално противоположни, но еднакво опасни грешки, които правим във възпитанието на децата си. Със сигурност няма рецепта, която да се приложи като „златна среда“ между тези два полюса и която да се предписва за добро родителство. Между това да даваме свобода на децата си и това да им налагаме ограничения има една голяма зона на здрав разум и здрава преценка. Може би има логика родителите в едно семейство да си разпределят ролите на доброто и лошото ченге, защото винаги има по-толерантен и по-строг от двамата. А и различните деца имат различна нужда да бъдат подкрепяни и да бъдат ограничавани и контролирани. Вашето собствено вътрешно чувство най-добре ще подскаже подходящия избор.

 

ПРОЧЕТИ ОЩЕ