Здравейте, казвам се Мария Пауел и съм на 38 години. Родом съм от Пловдив, но живея в Абу Даби. Ще споделя с вас, драги читатели, моята лична история, описваща пътя, който изминах, за да стана майка. Надявам се, че някои от вас ще открият вдъхновение в моите думи.

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ КАНАЛА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER

Почувствах желание да имам дете, когато създадох семейство през 2012 година. Съвсем естествено, точно както се случва при повечето двойки, започнахме да правим опити да забременея. Положителният резултат никак не закъсня – за съжаление, получих спонтанен аборт в 8-ата гестационна седмица. Получих зацапване, отидох на лекар и бях поставена да се прибера и да лежа у дома.

Изпълних препоръките, но кървенето се увеличи и изгубих бебето. Впоследствие се оказа, че това състояние е било преодолимо, тъй като ембрионът имаше сърдечен пулс и се развиваше правилно – това твърдение бе подкрепено от различни специалисти, с които се консултирах на по-късен етап. Проблемът е, че в арабските страни вярват, че ако има кръвотечение или други проблеми, не е необходимо да изписват лечение за задържане на бременността, според тях здравият ембрион може да се справи с предизвикателствата в ранна бременност. Затова до третия месец не вземат никакви мерки.

Със съпруга ми бяхме съкрушени, беше ни много тежко. Не пожелавам на никого да изпита подобно усещане, а на хората, които в момента преминават през това изпитание, бих казала да вдигнат високо глава и да открият онова нещо, което ще ги поддържа емоционално. Моят съпруг ми даде опора, дори не съм предполагала, че той притежава толкова търпение. Наистина бе отдаден на мен и безкрайно съпричастен. Замислете се – именно в такива мигове, преоткриваме човека до себе си, нали? Помнете, че всичко е обратимо, необходимо да е да имате вярва и да не спирате да опитвате.

След аборта имах прегледи, лекарите не откриха причина да не мога да забременея отново и ми дадоха зелена светлина за нови опити (след възстановителния период от 5—6 месеца). Втората бременност последва примера на първата и се случи бързо. Е, оказа се, че съм забременяла извънматочно, наложи се да ми бъде премахната дясната фалопиева тръба. Въпреки че според цветната снимка лявата бе проходима, нова бременност не настъпи през следващите две години. Решихме, че е време да търсим специалисти, които да ни помогнат.

Доверихме се на болница в България и стартирахме с инвитро процедура. Имах пет ембриона, трансферираха ми два (възможно е да са били и три), но без успех. В мен живееше чувството, че не сме попаднали на „нашата болница“.

Сменихме посоката и се насочихме към Турция, колебаехме се между две болници и в крайна сметка избрахме „Мемориал Шишли“. Отидохме на консултация, после започнахме и протокола за процедура по инвитро оплождане. Там всичко се оказа доста по-различно, самата подготовка продължи по-дълго време. Така и не видях двете чертички, защото ми заръчаха на 14-тия ден след манипулацията да направя директно кръвен тест. Първият ни опит в Турция се оказа успешен! Към днешна дата имаме прекрасен син – Райан, на година и половина.

За щастие, моята скъпа майка ме придружаваше на всички процедури в Турция, благодаря ѝ! Първите три месеца бяха тежки, отново получих зацапване, както и леко отлепване на плацентата. Около 20 дни прекарах единствено в леглото у дома. От трансфера до раждането ми бяха изписани инжекции за разреждане на кръвта, предотвратяващи евентуален аборт. В началото ми бяха назначени и прогестеронови инжекции – мъжът ми Джефри Пауел бе неотлъчно до мен и ми ги поставяше. Щастлива съм, че получих такава подкрепа в негово лице.

Желая да благодаря на всички лекари, които помогнаха моето чудо да се случи. Това са: проф. Семра Кахраман, д-р Емре Тургут (той направи трансфера, неслучайно го наричат „лекаря със златните ръце“), Севда Килич, която бе неотлъчно до мен през целия процес в Турция и безусловно ми съдействаше с каквото можеше.

Изпитвам респект и към българските лекари, и към турските им колеги. Не виня никого за неуспешния опит, така е трябвало да се случи. Мнението за специалистите в държавата ни е твърде положително.

След установяване на бременността безкрайно съдействие ми оказа прекрасната д-р Деси Маркова, акушер-гинеколог с практика в Абу Даби. Нейните грижи и ранна намеса помогнаха да бъдат преодолени критичните ранни месеци. Изключително признателна съм и на професор Пехливанов, завеждащ отделението в УСБАЛАГ „Селена“ – в ръцете му проплака Райан. Той е невероятен специалист, каквото и да кажа – няма да е достатъчно. Прибрах се в България към средата на седмия месец и д-р Пехливанов пое грижите за мен и бебето.

Едва в този момент от бременността, когато напреднах достатъчно и бях близо до финала, успях да се успокоя, да се почувствам щастлива и радостна от красотата на бременността. Някак за първи път приех идеята, че моята мечта ще се сбъдне. Преди това сърцето ми беше свито. Раждането премина с лекота. Бебето се оказа голямо (4350 г), затова се наложи секцио. Не се страхувах, предадох се на еуфорията, очаквах с нетърпение да гушна малкия.

Моят съвет към дамите, на които предстои инвитро процедура, е да бъдат смели, да вярват в успеха и да не се отказват, ако не се получи веднага. Нека да не си губят времето, а да търсят различни професионални мнения, да четат, да се информират, да се консултират с различни специалисти – дори в  чужбина.

Съвсем скоро „9 месеца“ създаде две тематични Фейсбук групи с цел да предоставя на членовете им проверена информация, ексклузивни срещи със специалисти, специални подаръци от партньори и разбира се, да им осигури уютно пространство за комуникация и взаимопомощ. Очакваме ви и там!

Ако желаете, можете да се присъедините към тях още сега:

Зачеване, бременност и раждане

Майките на „9 месеца“

ПРОЧЕТИ ОЩЕ