Като детски психолог, често се срещам с родители, които търсят отговор на въпроса „Защо детето ми е агресивно?“, последван от този за „Кой е виновен за това?“. Тогава обсъждаме семейната ситуация, тази в детската градина /училище, обществото, в което растат днешните деца, и всеки родител намира своя отговор на този въпрос, а причините могат да бъдат най-разнообразни, защото колкото деца и родители, толкова житейски ситуации и толкова различни причини.

 Какво е агресия?

Думата произлиза от латински и означава ,,нападам”. Днес я използваме в контекста на човек, който морално и физически се стреми да потисне другите, да постигне целите си чрез натиск и сила, като ги кара да му се подчиняват. В контекста на ранното детско развитие обаче Доналд Уиникът (английски педиатър и психоаналитик) поставя агресията и разрушителните пориви като част от нормалната ни човешка природа. В своето ранно детство (до около 18 -24 месеца) детето не осъзнава, че то и мама са две различни същества.

Казвайте „Обичам те” от мига на зачеването

То е потопено в една тотална принадлежност, едно усещане за заедност, в което има много доверие и сигурност. Когато настъпва моментът на осъзнаване, че Аз и мама сме две отделни същества, детето започва да се отстоява, да се противопоставя, да казва „не“, да експериментира и проверява до къде се простират тези новооткрити граници на автономността. Тогава тревогите и историите на родителите на деца в тази възраст изобилстват със случки на хапане, крещене, дърпане, бутане и удряне. И въпреки че сами по себе си това са агресивни прояви, в ранната възраст ние не ги категоризираме като насилие, като злонамерена агресия, а по-скоро като естествен етап от развитието.

Как да реагираме като родители на тези поведенчески прояви?

Когато казвам, че това са естествени прояви от развитието на малкото дете, в никакъв случай не твърдя, че родителите трябва да оставаме безучастни и с лека ръка да подминаваме ситуациите, в които децата ни проявяват неприемливо поведение. Семейството е сигурност за детето, думите и реакциите на родителите са тези неща, които формират нормите на социалното общуване между децата.

Бебето в утробата много ясно усеща, ако не е желано

Много често в консултации, но не само – също и в моя кръг на познати и приятели, чувам израза: „В никакъв случай не приемам детето ми да удря първо, но ако го удрят, го уча да удря и то!“ Или пък още по-лошото: „Когато детето ми ме удари, го удрям и аз, за да види какво е!“ Но ако детето ни е на 3, а ние сме на 33, не би ли следвало да имаме различни нива на контрол над поривите ни да агресираме към някого, а също и за тези 33 години да сме изградили различни стратегии да отговаряме на агресията? Ако детето ни е във възрастта, в която изграждането на личността му минава през движението, експериментирането и опитването, то ние възрастните би трябвало да стоим в рационалното и разумното и да знаем кога да настъпваме и отстъпваме.

Бебето плаче нощем - трябва ли да го успокоя?

Като психолог в никакъв случай не мога да се съглася да се отговаря с агресия на агресията

 Смятам че е отговорност на възрастните да научим детето, че има и други начини да отговаряме на агресията и тя се крие в думите! Думите, които първоначално ние използваме към детето, а малко по-късно и то използва към връстниците. Както казва великата Франсоаз Долто „Когато виждаме как детето хапе или събаря друго дете, неговото поведение „се очовечава“ посредством думите на възрастния, който се опитва да даде смислено обяснение на постъпките му“ („Основни етапи на детството“, изд. Colibri).

Най-желаното дете ме докарва до лудост

Да разгледаме следната ситуация, на която аз съм ставала свидетел многократно, а съм сигурна, че и всеки родител, който води детето си на детската площадка също. 2-годишно дете си играе с кофичка за пясък/тротинетка/тракалце…, идва друго дете и започва да му я дърпа. Първото започва да пищи и да плаче, може да посегне да ухапе детската ръчичка, която му дърпа играчката. Идва майка му и реагира: „Ти защо хапеш!?“, грабва детето, което започва да пищи и да се огъва, с което си поведение може да си заслужи и някое тупване по памперса. Или другият вариант, в който майката започва да го увещава „Стига мамо, не е хубаво да се хапе, не плачи, дай му я да си поиграе! Виж и то сега плаче.“ Да помислим над скритото послание, което получават и двете деца в тези ситуации. Първото дете, чиято играчка бива отнета и което се защитава по единствения му възможен за възрастта начин, чрез плач или чрез активно действие, получава посланието: аз не съм важен, нямам право на удоволствие, не мога да защитя това, което имам. Другото дете получава посланието: с нахалство всичко се постига. И двете деца получават урок: с плач и поведение на жертва всичко се постига.

В тази ранна възраст, когато детето все още не е стъпило добре в езика, думите не достигат, за да може то само да отстои себе си, родителят е този, който може да защити детето и да постави основите на онова знание, че конфликтите могат да се разрешават и без насилие, което ще е необходимо на детето след 4-годишна възраст. Каква би могла да е здравословната реакция на родителите в горната ситуация. Майката се приближава и казва „Не може да му/ѝ дърпаш играчката така, сега той/тя си играе с нея! Разбирам, че си ядосан/тъжен, на твое място и аз бих била! Какво ще кажеш да му/ѝ донесеш някоя от твоите играчки и да си ги размените?!“ И с трите изречения и двете деца получават ценни уроци: аз съм значим, мога да вярвам в себе си, емоциите и преживяванията ми имат значение, разбрани и зачетени са, в живота има правила, човек получава, когато дава.

Как и кога родителите да премахнат нощните хранения на детето

Когато сме свидетели на агресивните прояви на нашите деца, ние родителите винаги се преживяваме като провалящи се, виновни, несправящи се, чувстваме се длъжни пред другите родители да нахокаме и накажем детето си за това лошо поведение. Но ако успеем да се спрем, да си дадем минута време, в която да поемем въздух и да преброим до 10 преди да реагираме, ако си спомним, че децата не могат да не са агресивни, защото агресията е движение, тя е раждане, живот, развитие. Да се сетим в тези 10 секунди, че има добра агресия и е в нашите ръце да дадем алтернативни поведения и действия, да говорим и реагираме пред детето си, в неговото ранно детство така, че тази добра агресия да не го превърне в насилник в последствие.

След 4-годишна възраст, когато детето все по-често е поставено в социални ситуации с връстници и когато отношенията изобилстват от по-малки или по-големи конфликти, най-честите причини за насилие сред децата са чувството на обида, гняв и страх, както и невъзможността да проявиш съчувствие и емпатия. Тези преживявания се формират още рано, когато в изблика си на раздразнение, недоволство и гняв, родителят възкликва „Как може да си толкова глупав!?“. Разбирам умората и трудностите в родителската роля, вярвам, че както децата, така и родителите имат право на гняв и тъга, но вярвам и във формиращата роля на думите и ако успеем да изразяваме гнева си с подходящите думи и действия, те могат да се превърнат в добри уроци за децата.

Ако вместо -- „Ти си глупав!“, кажем -- „Намирам постъпката ти за глупава!“

… „Обичам те и държа на това да не правиш глупости!“ и т.н. По този начин думите, макар изречени с афект и на висок тон, не нараняват личността, а отхвърлят конкретно поведение.

Не бива да забравяме, че детето е личност от първия му миг и някой ден то ще се отнася към света и другите, така както ние я формираме. И ако понякога е трудно, ако имаме нужда да сверим часовника си, да споделим и потърсим съвет, не се колебайте да потърсите детски психолог.

Автор: Петя Йорданова. Тя завършва психология през 2007 г. в Julius -Maximilians - Universität Вюрцбург, Германия. Избира да се завърне и реализира като специалист в България с дълбокото убеждение, че може да се развива като професионалист тук. Интересите й се развиват в областта на ранното детско развитие, неговата превенция и трудностите, през които преминават и въпросите, които си поставят семействата с деца в тази възраст. Това естествено я води до решението да формира своя психотерапевтичен опит през методите на психодрамата и фамилната терапия. Петя Йорданова е част от екипа на Център за детско развитие “Малки чудеса”, където работи с деца от всички възрасти и техните семейства. Организира и води групи за развитие, адаптация и социализация на деца в ранната възраст. Води лекции и обучения за родители и специалисти на теми свързани с особеностите и трудностите в детското развитие.

За Център „Малки чудеса“:

Център за детско развитие „Малки чудеса“ е терапевтично пространство, част от Фондация „Нашите недоносени деца“, което предоставя комплексна терапевтична подкрепа и консултиране на деца в ранна възраст и техните семейства. В Центъра работят логопеди, психолози, ерготерапевт, фамилен терапевт, кинезитерапевт, които имат дългогодишен опит в работата с деца в ранна възраст, срещащи различни по тежест и произход развитийни затруднения. Център „Малки чудеса“ дава възможност за провеждане както на индивидуални, така и на групови терапевтични занимания, групи за адаптация на деца, групи за подкрепа за родители, лекционно-дискусионни семинари по теми, свързани с родителство и подкрепа на ранното детско развитие. За контакт: тел. 0887 54 54 46, e-mail: [email protected]

 

 

ПРОЧЕТИ ОЩЕ