Историята на една любов – от положителния тест за бременност до щастливия финал

Казвам се Ася и съм от София, на 33 години, лекар. Със съпруга ми Веселин сме заедно от студенти, вече почти 11 години. През това време завърших медицина, той – фармация, оженихме се, попътувахме, взех специалност и двамата положихме основите на успешната ни професионална реализация. Миналата година осъзнахме, че има нещо, което би направило живота ни още по-прекрасен и цветен, а нас – по-завършени личности, и това е родителството. Събрахме смелост и решихме, че моментът за поява на дете вече е настъпил и сме достатъчно отговорни, зрели и готови да дадем на едно малко, беззащитно човече цялата грижа, закрила, подкрепа и обич, на които сме способни.

ЧУДОТО

Забременях около Кръстовден, много бързо, което смятам за благословия, имайки предвид колко много двойки страдат от репродуктивни проблеми и се налага да преминат през 9-те кръга на ада, за да гушнат дълго чаканите си рожби. Заподозрях, че вълшебството се е случило, когато изкачвайки поредния планински връх, усетих необичайна умора и задъхване, а пулсът ми беше много учестен. Радостта ни след положителния тест беше голяма, както и страхът от неизвестното. В главите ни кънтяха въпроси, като: „Ще се справим ли?; Достатъчно добри родители ли ще бъдем?; Ще можем ли да опазим съкровището си от всички опасности, които дебнат?; Ще успеем ли да го възпитаме като достоен и стойностен човек?“, но скоро тревогата и несигурността отстъпиха място на красивото очакване.

ОБИЧ

И така, започнах да усещам необяснима любов към ембриончето, което се развиваше в мен, още след двете розови чертички, а вълнението, когато на първия преглед при АГ го видяхме на екрана и чухме ударите на сърцето му, беше изумително. И двамата със съпруга ми винаги сме желали някой ден да имаме момиченце и бяхме изключително щастливи, когато в края на първия триместър лекарката потвърди нашата мечта на феталната морфология.

КОГАТО НЕ Е ЛЕСНО...

Имах предизвикателна и нелека бременност. От първите седмици започна неразположение с класическото „сутрешно“ гадене (което при мен беше почти целодневно), прилошаване и няколко пъти припаднах и за кратко загубих съзнание вкъщи на фона на екстремно ниско кръвно налягане. Стараех се да не се натоварвам и повече да почивам, правех йога за бременни, хранех се по-здравословно от всякога с много плодове и зеленчуци в менюто, пиех витамини, много се пазех и ограничих социалните контакти предвид пандемията от Ковид-19. В по-напредналите седмици, когато малката риташе повече и я усещах по-активна и неспокойна, й пусках Моцарт и Елвис, тя спираше всякакво движение, сякаш се заслушваше и наслаждаваше на мелодичната и нежна музика.

Прочетете още: Съвети за здрава бременност и лесно раждане от Айдън Мустафов

И ТАКА...

От 11 г.с. се установи резистентен кръвоток в едната маточна артерия и стартирах прием на нискодозов Аспирин, каквито са препоръките за профилактика на прееклампсия – състояние с честота 2—8% от всички бременности, характеризиращо се с повишено артериално налягане и белтък в урината най-често след 20 г.с., чиито причини още не са напълно установени, с предполагаеми автоимунни и генетични механизми – майчиният организъм вероятно приема плацентата като инвазивен агент, като жертвите сред родилките по света възлизат на над 63 000-годишно.

Прочетете още: Защо е толкова важно да имаме второ дете

Още предизвикателства

Бебка се развиваше фантастично. В 16-а г.с. една нощ изпитах за първи път силна болка около пъпа с излъчване към гърба, която отмина за няколко часа и я отдадохме на колики – най-логичното предположение. Подобна по характер болка се появи двукратно в 22 г.с. и тогава беше обяснена с напречното предлежание на бебето. От 25 г.с. се диагностицира и гестационна хипертония, започнах медикаментозна терапия и следях осторожно стойностите на артериалното налягане с ежедневно многократно измерване. През цялата ми бременност, всеки месец, правех обстойни изследвания под стриктното наблюдение на проследяващия АГ и винаги всичко беше идеално. В 28 г.с. прекарах няколко безсънни нощи заради появата на същата коремна болка с излъчване към гърба, а на регулярната женска консултация се установи, че плацентата ми е презряла и с калцификати. Бях наясно, че в трети триместър почти всяка бременна жена изпитва дискомфорт от разнообразно естество, но въпреки това проведох консултация с гастроентеролог с ехография на коремни органи, от която не се визуализира нищо обезпокоително и специфично. Лабораторните изследвания обаче – само седмица след последните ми чудесни резултати, този път бяха стряскащи: чернодробни ензими АСАТ и АЛАТ по 250 (норма до 33), тромбоцити около 40 хиляди (норма 140—440 000), ЛДХ 1500 (норма до 215) и за първи път имах 3+ белтък в урината. Точно един поглед ми беше необходим, за да мога с медицинските си познания сама да си поставя ужасяващата диагноза, за която бях чела само по учебниците – HELLP-синдром – хемолиза, повишени чернодробни ензими, ниски тромбоцити – форма на светкавично развилата се при мен прееклампсия, най-тежкото нехирургично усложнение на бременността, засягащо средно 1:1000 жени, с потенциално фатален изход и за майката, и за плода, с единственото познато лечение – спешното родоразрешение. Бях в ступор, не можех да повярвам, че това ми се случва, та аз бях едва в 29 г.с. (28 г.с. + 4 дни), седми месец от бременността... Съвзех се бързо и със съпруга ми се насочихме към болницата. Той беше крайно разтревожен и уплашен за мен, затова аз се опитвах да изглеждам убедена, че всичко ще приключи благополучно, за да му вдъхна кураж, и въпреки бушуващите в ума ми страшни мисли, на глас промълвих единствено: „Всичко ще бъде наред, спокойно, ние двете ще бъдем добре.”

Прочетете още: Какво е преекламсия и HELLP - Синдром

СЕКЦИОТО...

Лекарите извършиха секциото още същия ден след преливане на албумин, тромбоцити и еритроцитна маса. Имаше висок риск от голямо животозастрашаващо кървене, но изненадващо кръвозагубата беше само 380 мл, което е стандартно. Точно в 16:25 ч. на 17.03 (при термин 06.06) с тъничкото си гласче проплака моята безценна дъщеричка с мини мерки точно 1000 грама и 38 см, в седалищно предлежание и два пъти увита пъпна връв около врата. Не ми я показаха, дори не видях личицето, защото неонатологът веднага я отнесе за преглед. Единствено зърнах за миг малките й краченца, показващи се от розовото одеялце, в което беше загърната в ръцете на микропедиатъра. От очите ми потекоха сълзи и от радост, и от мъка. Беше ми тежко, всичко стана толкова бързо, шокът беше огромен и нямах време дори да осъзная случилото се. Аз вече бях МАЙКА! Моето лятно момиче се появи в края на снежната зима, 2 месеца и половина преди термин. Помня как докторът, който ме оперира, се опита да ме утеши: „Колега, не се притеснявайте за бебето, има чудесен сукателен рефлекс, а това винаги е признак за добро развитие.“ Анестезиологът избърса една сълза от лицето ми и ме попита как ще се казва, а аз без колебание отвърнах – Лъчезара, име с пожелание да е слънчева, харизматична, жизнерадостна, сияйна и щастлива, да озарява със светлина, дори когато наоколо е непрогледен мрак, да побеждава с добрина и върви напред по житейския си път с усмивка, светла душа и чисто сърце.

Прочетете още: Една смела майка разказва

В следродилна реанимация бях денонощно на системи. Имах много силно главоболие, сърцебиене, световъртеж, отоци по лицето и крайниците, замъглено зрение. Бях на 5 медикамента само за артериалното налягане и въпреки това то не спадаше. Освен чернодробната, и бъбречната функция също беше започнала да се влошава. Два пъти в рамките на 24 часа развих белодробен оток на фона на хипертонична криза и тахикар- дия. За кратката си 8-годишна лекарска практика смея да твърдя, че съм помогнала на много хора с остра сърдечна недостатъчност в интензивно кардиологично отделение, но вече изпитах и от първо лице какво е чувството да се задушаваш и бориш за всяка глътка въздух. Осъзнах и с цялото си същество колко е ценен животът, когато започне да се изплъзва като пясък между пръстите. И как не си даваме сметка колко големи късметлии сме, когато сме в добро здраве (и можем без никакво усилие да направим нещо простичко, като това, да дишаме!), а се тревожим, ядосваме и ненужно пръскаме енергия за незначителни дреболии в прозаичното си ежедневие... Не знаех дали ще оцелея, нямах представа дали ще видя детето си, дали някога ще го прегърна, но се надявах да спечеля тази битка, защото майките са силни...

ЛЪЧ СВЕТЛИНА

Лабораторните ми показатели и клиничното ми състояние постепенно се подобриха и на третия ден по обяд ми позволиха да видя момиченцето си в кувьоза. Изглеждаше ми толкова миниатюрна, крехка, чуплива, а същевременно беше толкова борбена. Дишаше сама от първия момент и не се наложи интубация въпреки липсата на предварителна кортикостероидна подготовка; единствено леко подпомагаха незрелите й бели дробчета с малко кислород. В мен се вихреше океан от емоции: малко щастие и радост, много болка, много тревога и много вина. Да, вина, безмерна вина, че тялото ми по неясни причини ме предаде, не успях да донося и родя детето си на термин и заради мен то изпитваше страдание.

ПЪРВИЯТ НИ КОНТАКТ ЗАВИНАГИ ОСТАВИ ОТПЕЧАТЪК В СЪЗНАНИЕТО МИ

Тя мяташе буйно ръчички и краченца и плачеше истерично с цяло гърло, сякаш опитвайки се да се освободи от назогастралната сонда, назалната канюла и всички други тръбички наоколо. Душата ме болеше. Проговорих й тихичко и я погалих по челцето през прозорчето на кувьоза и в онзи миг, като с магическа пръчка, тя замлъкна, обърна главичката си и погледа към мен, спря да се движи, застина и само след няколко секунди блажено заспа. Позна ме! Позна гласа ми и се успокои! Гласът, с който й бях говорила и пяла песни и който й даде малко сигурност в този изцяло нов и непознат свят. В онзи момент осъзнах с благодарност, че двете с нея вече сме изградили неразривна връзка, такава, каквато винаги съм мечтала да имам с дъщеря си и каквато аз самата имам с моята майка. Прошепнах й, че я обичам и че тя може да се справи с всички предизвикателства и изпитания. И наистина го вярвах.

МАЛЪК-ГОЛЯМ БОЕЦ

В следващите дни се пребори блестящо с тежка жълтеница, ентероколит и кардиологичен проблем – отворен артериален канал (дуктус артериозус Ботали апертус), който се затвори само с помощта на медикаменти и не се наложи сърдечна операция. Последваха и две кръвопрели- вания поради развита анемия на недоносените. По време на престоя ми в болницата всеки ден от 13:00 до 13:30 ч. бях там, до нея, и за този половин час забравях всякакви физически болки и неразположения от прясната операция и HELLP- синдрома. След като ме изписаха, заради пандемията можехме да получаваме оскъдна информация единствено по телефона, свиждане не беше разрешено. С тре- пет очаквахме часа за сведения, за да разберем дали е качила 10, 20 или 30 грамчета. Една мила лекарка от отделението по неонатология по собствена инициатива ми изпращаше по 1—2 снимки веднъж на десетина дни и в тези моменти ние и семействата ни бяхме най-щастливите хора на Земята, защото можехме да видим как расте и се променя, превръщайки се в по-голямо и пухкаво бебенце с приближаването си до термин.

Беше невероятно тежък период. Имаше моменти на отчаяние, на надежда, на молитви.

Междувременно кръвното ми налягане се нормализира 2 седмици след спешното секцио и вече нямах нужда от лекарства, периферните отоци спаднаха, застоят в белия дроб беше компенсиран, но, за съжаление, три пъти развих рецидив на чернодробна дисфункция с още по-високи стойности на ензимите (АЛАТ до 500), като дори се наложи да бъда хоспитализирана отново в друго лечебно заведение с остър холецистит (възпаление на жлъчния мехур). Това ми разкри и още нещо – колко малко знаем за това заболяване всъщност и как очевидно възстановяването от него не беше спринт, а дълъг маратон. Не беше леко и за младия татко – да бъде сам в пустия ни дом, докато двете му любими същества, в две различни болници, се борехме за здравето и оцеляването си.

ВЯРАТА

Въпреки многобройните си страхове, все пак се стараехме да вярваме в добрия изход от непоносимата ситуация. В този кошмарен етап от на шия живот освен на родителите ни и най-близки хора, се облегнахме и на приятелско рамо. Верни приятелки ми оказаха безрезервна морална подкрепа и демонстрираха внимание, загриженост и обич. Поддържах контакт и с майки на недоносени деца, както и с жени по целия свят, преживели прееклампсия и в частност HELLP, обменяхме опит и се утешавахме взаимно. Но естествено най-голяма опора ми беше съпругът ми. Мисля, че преди да ни сполети тази поредица от неволи, не сме имали и бегла представа колко дълбоко се обичаме всъщност и как наистина не можем един без друг, но на прага на необратимото, човек винаги успява да си направи пълноценна равносметка. Може би не е случайно, че в песента от първия ни сватбен танц, се пее: „Аз без теб не мога, аз без теб съм никой, животът е само един миг, този миг е твой“. И този миг почти беше безвъзвратно отлетял... Още в телефонен разговор, докато бях в болницата, той ми сподели, че много се гордее с мен, защото съм герой и съм направила и невъзможното, за да дам живот на нашето детенце, дори с риск за моя собствен. Увери ме, че малкото ни цвете също ще се справи отлично, защото е боец като мен и е в стабилно състояние освен заради лекарската помощ и нейните собствени сили, и благодарение на добрите ми грижи през 7-те месеца, в които се развиваше в утробата ми. Искрените му думи подействаха като мехлем за изтезаната ми душа, свалиха малко товар от натежалите ми рамене и за пореден път си припомних какъв разкошен партньор имам до себе си и колко са красиви и непоклатими чувствата помежду ни.

ДА БРОИШ ДНИТЕ...

Изминаха безкрайно дълги 8 седмици, 56 дни (40 от които тя беше в кувьоз), 1344 часа и най-накрая тримата се събрахме у дома. На мига, в който я поех в ръцете си, вече бях най-богатият човек и благодарих на вселената, че сме живи и сме заедно. Нямах перфектната бременност, нямах фотосесия за бременни с великолепни, обработени кадри (беше планирана за осми месец), нямах първа целувка с детето ми и прословутия контакт „кожа до кожа“ веднага след раждането, не я закърмих, нямах весело изписване от родилното едновременно с малката ми принцеса сред балони и плюшени мечета. Но това не е важно, защото вкъщи вече грее слънце дори и през нощта и сърцата ни са изпълнени с безусловна, необятна, неподозирана Любов.

ДУМИ ЗА ФИНАЛ

Цената, която платих за извоюването на тази изстрадана сбъдната наша съкровеност, е висока, но не съжалявам за нищо и отново бих преминала през всички чудовищни перипетии заради мъничкото съвършено същество с най-милите очички, което обожава да се сгушва в мен и някога с обич ще ме нарече „мамо“. То изпълва моя свят и ми преподаде ценен урок, като ме научи на търпение. Както знаем от романа на Ал. Дюма „Граф Монте Кристо“, „цялата човешка мъдрост се съдържа в две думи – чакай и се надявай“. И аз 8 седмици чаках и се надявах на най-доброто, докато сърцето ми вече туптеше извън мен и беше останало в отделението по неонатология. А сега, откакто е в топлата ми прегръдка вкъщи, наддава и се развива сякаш е напълно доносено бебенце, все така се моля да е здрава, да има дълъг, хубав и смислен живот и никога да не забравя, че е способна да повдигне планини, стига да поиска. Аз винаги ще съм наблизо и тайно се надявам един ден да се гордее с мен, както сега аз съм истински горда с нея.

СКЪПИ БЪДЕЩИ МАЙКИ - ЧИТАТЕЛКИ НА СПИСАНИЕ „9 МЕСЕЦА”, СЪВЕТЪТ МИ Е:
изследвайте се често и не подценявайте нито една болка или неразположение, колкото и да ви се струват банални. Болестта е много коварна, често се разгръща непредвидимо и мълниеносно (при HELLP дори не е абсолютно задължително да е имало предшестваща хипертония на бременността), а симптомите (задух, коремна болка, гадене, отоци, зрителни нарушения, главоболие) са неспецифични, което прави ранната диагностика по клинични критерии трудна. Ако все пак по стечение на злощастни обстоятелства родите преждевременно, не се отчайвайте, а вярвайте в щастливия финал на вашата история, в напредъка на медицината, в добрите лекари, в собствените ви сили и в тези на смелите ви деца – малките всъщност са най-големите герои, пример за борбеност и жажда за живот!
И най-важното – обичайте и бъдете обичани, защото любовта винаги ще ни спаси!

ПРОЧЕТИ ОЩЕ