Днес е понеделник и това е началото на седмицата, в която настъпва краят на дългия, мъчителен и щастлив отпуск по майчинство. Сутринта дойде детегледачката и още докато звънеше на вратата, вече знаех, че започва нова глава от живота ми… Още само няколко дни и краят на тия две и кусур години „затвор“ вкъщи щеше да настъпи. Преди 6 месеца очаквах този момент с нетърпение. Тогава ми се струваше, че „присъдата“ е доживотна и ще си я излежавам без право на помилване. А сега стоя на прага на входната врата и без да мога да обясня защо, вече изпитвам носталгия по затворничеството. Въпреки че новото пред мен – старата ми работа, не е нищо ново, дори не е добре забравено старо, усещам как в сърцето ми се прокрадва нотка страх…



Преди малко изпратих малкия и бавачката на разходка. Никога няма да забравя как синът ми ме гледаше на вратата. Като че ли от стъпалото на двете си години, той също усеща вятъра на промяната, довял моето неспокойство и тъга. Не каза нищо, само се обърна и застана пред асансьора като истински, смел и силен мъж. С готовност пое пътя, хванал за ръка почти непознатата жена. Заедно с пакет стари пуканки, за да храни гълъбите. 


Днес имам цял свободен ден, а седя и се чудя накъде да поема. Мечтаното свободно време – прекрасно и слънчево, днес вече не ми е толкова скъпо и нужно. Противно на очакванията си, нямам желание да побягна нанякъде без цел и посока. Напротив, чувствам се по-обвързана от всякога. Представях си, че когато синът ми поотрасне, ще си върна възможността да се рея свободно, както преди появата му.  Изведнъж осъзнах, че „оковите” на свободата ми всъщност са две меки ръчички, които не искам да изпускам. Готовността, с която той посреща предизвикателството да е далеч от мен, като че ли дори малко ме жегна. Моето бебе вече не е бебе и го демонстрира. Ревност ли ме обзема или по-скоро това е тъга по бебешките моменти?! С мъка се опитвам да натикам в някой тъмен ъгъл на съзнанието си истеричните мисли дали гледачката ще го опази. Дали ще пресичат правилно? Дали няма да го задави с нещо? Забранявам си да мисля, защото ме обхваща неконтролируема паника.    
Докато се боря със себе си и се стремя да се радвам на вятъра в крилете си, автоматично вече съм избърсала долните кухненски шкафове, измила съм всички чинии в мивката и съм погледнала поне 20 пъти през прозореца, за да видя дали не се прибират вече. Време е за обяд. Къде се бавят?

Когато най-сетне се връщат, ми идва да прегърна малкия и да не го пускам, да кажа на бавачката да си отива и да не се връща повече. Но само събух обувките му, оставих го да ми разкаже как е минала разходката. Бавачката сякаш бе чула мислите ми, тъй като съобщи, че се налага да тръгва – изникнал непредвиден ангажимент. Тайничко се зарадвах – ще мога да обядвам с малкия, да го изчакам да се наспи, за да излезем само двамата… Чудесен ден!

Биляна Виткова

ПРОЧЕТИ ОЩЕ